Църквата почита Царя Кръстител - Борис-Михаил

На 2 май Българската православна църква чества Борисовден, прославяйки Свети Цар Борис - Михаил Покръстител на българския народ.  По този повод  днес именни дни празнуват всички, носещи имената Борис, Борислав, Борислава, Богорис, Боряна.

Борис, синът на хан Пресиан I (836-852) е роден през тридесетте години на IX в. най-вероятно в столицата Плиска. Възможно е като канар-тикин (престолонаследник) да е управлявал част от днешна Македония - твърди се, че при смъртта на баща му Борис "приел царството на река Брегалница".

Борис води активна външна политика, като в началото на управлението си воюва неуспешно с Немското кралство и хърватите, а през 862-863 г. в съюз с немците – и против Великоморавия и Византия.

Узрял за Христовата вяра Борис търси контакти със Западната църква, но в крайна сметка приема кръщението от Византия през 864 г. За негов официален кръстник е смятан император Михаил III, а в страната идва многобройно византийско духовенство.

През 865 г. владетелят, подкрепян от водещите сили в столицата, потушава жестоко избухналия в провинцията антихристиянски метеж. Верен на идеята, че България е третата "велика сила" в тогавашна Европа, опасяващ се и от чуждо проникване, Борис се стреми към създаването на самостоятелна българска църква.

Контактите с византийския патриарх Фотий, израз на които е и прочутото фотиево послание до българския княз, не дали резултат, след което Борис изненадващо установява преки връзки с Рим. "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите", както и действията на римската мисия в България (866-869 г.), не решават основния въпрос - за статута на българската църква.

С ловка дипломация Борис-Михаил постига учредяването на автономна архиепископия на заключителното заседание на Вселенския събор (4 март 870 г.), а пръв български духовен глава става Йосиф (Стефан). Архиепископията има собствен диоцез, макар че йерархично е подчинена на Цариградската патриаршия.

През 886 г. далновидният държавник взима под своя закрила побягналите от Великоморавия ученици на Методий - Климент, Наум и Ангеларий, а след тях и други ученици на светите братя. Така делото на Св. Св. Кирил и Методий не само е спасено, но се превръща и в основа на старобългарската християнска цивилизация.

В духа на новата вяра, страдащ и от болест, св. Борис-Михаил се оттегля в манастир (889 г.). Действията на неговия първороден син Владимир-Расате (889-893) се схващат като заплаха за Христовата вяра - оставащият в "старото време" Владимир се опира на консервативните среди, които имат резерви към политиката на княза-покръстител. Борис напуска манастира, сваля и ослепява Владимир и предава короната на по-малкияси син Симеон, а столицата е преместена от Плиска във Велики Преслав.

Окончателното скъсване с предхристиянското минало става по решение на "народен събор" във Велики Преслав (893 г.). Приема се, че на този събор е решено в администрацията и църквата да бъде официално въведен старобългарският език.  Старият княз се завръща в манастира, където остава до смъртта си (2 май 907 г).

Скоро след това Св. Борис-Михаил е канонизиран от църквата. Може би най-известният му средновековен стенописен портрет е от манастира "Св. Наум" на Охридското езеро.