За борбата и вярата на недоносените бебета и техните майки - разкази от първо лице

Всяка година едно от десет бебета в България се появява на бял свят преждевременно. Затова и първият им дом е кувьозът, а борбата за живот започва с първата глътка въздух.

В София отделенията за недоносени бебета са 13. Клиниката по неонатология към Института по педиатрия е единствената функционираща в страната в рамките на университетска детска болница. В момента лекарите тук се грижат за 24 бебета. 15 от тях - недоносени. Един от най-малките герои тук е Елена. Тя тежи едва 1000 грама.

Момичето е в кувьоз вече повече от месец. Майката Виляна разказва, че очаквала близнаци и нямала проблеми с бременността. Въпреки това, Елена и брат й Петър се появяват на бял свят 6 седмици по-рано от предвидения термин.

"Вечерта изтекоха нейните води и вече извадиха и брат й, който не изкара много. След това си ни остана само тя. Той си беше застанал неправилно, всички се бореха за живота му, но просто не издържа, 4 дена след самото раждане не издържа. Сега вече всички се надяваме тя да остане и да може да си я отгледаме”, разказва през сълзи Виляна.

Тя посещава дъщеря си няколко пъти седмично за по 10 минути. Такъв е регламентът. Досега не я е докосвала нито веднъж и нито веднъж не я държала в прегръдките си. Правило в българските неонатологични клиники, но се надява до Коледа Ели да си е у дома. 

Мечтае да може да си я вземе вкъщи, "да е жива и здрава, да няма трайни увреждания и да може да си е нормално човешко същество". Всяка година над 6000 български майки изживяват този шок. Дали ще оцелее, дали ще има увреждания, колко време ще остане в кувьоза - въпроси, които с месеци измъчват родителите.

Преди 23 години Калина също се сблъсква с всичко това накуп, когато ражда дъщерите си Галина и Кристина. "Галина се роди килограм и 50, Криси се роди килограм и 300. В кувьози останаха почти месец. Като се храниха със сонди, не бяха на собствено хранене, първите минути от живота си беше една стъклена колиба с две дупки, почти нямах допир до тях", разказва майката.

Последствия има най-вече при Галина. Още в кувьоза теглото й спада от 1050 на 920 грама. Заради проблем с дишането е поставена в кислородна палатка, което необратимо увредило зрението й. Освен това, двете момичета вървели назад от другите деца с ваксините и всичко останало.

Калина разказва, че през годините не е успяла да се разграничи от определението "майка на недоносени деца": "Много ми беше трудно - всяка една болест, аз изтръпвах, не знаех от какво е. Отивам при лекар веднага и се казва: "О-о-о, недоносеност трета степен", едва ли не, вече много тежко състояние.

В един момент това непрекъснато повтаряне - "Еми, те са недоносени, то затова е така, трябва да изчакате”, едва ли не те са втора ръка хора. В един момент си казах - тези деца няма да ги третирам по този начин", споделя Калина. Днес двете момичета често си спомнят за детството с носталгия, но и с една тъга - че винаги са били малко по-различни.

"Винаги сме били по-дребнички на ръст и тегло. Имали сме доста неприятни моменти в училище заради зрението на сестра ми. Не е било приятно. Нея най-много са я обиждали в училище нашите съученици, много ме е боляло от това, винаги съм гледала да заставам зад нея и да я защитавам, което ми е било трудно", казва Кристина.

Заради преждевременното раждане, Галина вече 23 години живее с нарушено зрение и не вижда с едното око. "Бяхме в детската градина и съм попитала майка ми дали и аз виждам като тях. И то по много деликатен начин ми обясни, че трябва да сложим очилца и че това по никакъв начин не трябва да ме притеснява и че това е за мое добро. И впоследствие тя ни каза: Мамо, вие сте родени по-раничко. Но вие по никакъв начин не сте по-различни от другите деца", разказва младата жена. 

Галя и Криси вярват, че това през което са минали, днес ги прави най-сплотеното семейство, съобщава bTV. "Колкото и да се отказват майките, трябва да се борят. Това е смисълът на живота. Да дадеш живот. И преждевременното раждане не трябва да те отказва. Щом от 1000 грама сме станали 40-50 килограма, значи има надежда", споеделят те и са категорични, че е необходимо само едно - вяра.