Дъвката, наречена „референдум“

С настоящия текст си давам сметка, че ще засегна една от "свещените крави" в българското обществено мнение – идеята за "народовластието" като контрапункт на сега властващата олигархическо-криминална върхушка. Съществува устойчиво убеждение, че ако се намерят някакви чудодейни технически механизми, които да осигурят действителна власт на "народа", това автоматически ще произведе съвършено друго социално качество на нашия живот. Очевидно първа индикация за явен социален инфантилизъм на едно общество е яростното рвение да се опитваш да решаваш сложни проблеми с привидно изглеждащи ефикасни прости решения. Това е широко разпространено у нас.

Съществуват устойчиви представи у мнозина наши сънародници, че фундаменталната причина за тежкия им хал са или т.нар."политици” , или избирателната система, или броят на депутатите, или партийните субсидии, или правомощията на президента, или съдебната система, или най-сетне: целият конституционен дизайн, нищо че не са прочели и ред от Конституцията. Звучи омайно сладко: с един замах сменяш Конституцията и с това отменяш земното притегляне.

Това е отчаяната неграмотна безпътица на народ, лишен от елементарно разбиране за базисните условия на собственото си съществуване, нямащи никакво отношение към каквито и да било конституционни регламенти. България се срива обратно в бездните на демодернизацията с всички произтичащи от това глобални социални ефекти, водещи до вторична архаизация на социалните връзки, деинтелектуализация и цялостно разкъсване на социалната тъкан до ниво примитивно ежедневно оцеляване.

Атомизацията на "обществото” го лишава от възможността за каквото и да е било задружно промислено колективно действие, което го прави лесна плячка за различни политически хиени. Затова и т. нар. български социални "протести” са реактивни, а не активни. Някой хвърля топката и тя само отскача по предзададена траектория…

Такава е и съдбата на широко разпространеното клише "референдумът като тотален "изправител недъзите на обществото", ако ни е позволено да перифразираме прочутите Ботеви думи. Оттук цялата обилно разпространена псевдодемократическа пяна, която ни убеждава напоително, че това е единственото средство, което ще отмени земното притегляне и в резултат ние ще пърхаме като свободни гълъбици в наново открития демократически "рай".

Всъщност става дума за перфидна комбинация между манипулация и тежка обществена и политическа инфантилност на огромна част от нещото, носещо техническото наименование "електорат". По същество става дума за тежък политически проблем, който се подменя с приказки за чудодейна технология, която ще ни "оправи". Бързам веднага да кажа, че това е същностният проблем, другите привидно видими – технически, юридически, организационни проблеми, са само с външен и несъществен характер.

Основният проблем пред провеждането на референдум е, че един по същество политически проблем се представя като технически проблем, а посредством техническия проблем се прикрива нежеланието да бъде решен основополагащият политически проблем.

Кой е политическият проблем?

Политическият проблем се свежда до това, че нито управляващата у нас олигархическа върхушка, нито голяма част от това, което е наречено "електорат" нямат никакъв интерес от пряка демокрация, реализирана чрез механизмите на прякото допитване до народа. Тъй като тази теза не може да бъде заявена в прав текст, поради съображения от политическа коректност и свързаното с нея политическо лицемерие и демагогия,  на преден план се изтъкват технически аргументи, които следва да прикрият липсата на интерес от реално функциониране на пряка демокрация у нас.

Второ, една значителна част от "електората", който е на хранилка и е в тежки икономически, политически и чисто силови зависимости от управляващата върхушка, също няма интерес и  ресурс, вкл. интелектуален, за реално участие в механизмите на пряката демокрация. Той не може да формулира интерес, различен от този на неговите олигархически ментори, да го операционализира на ниво политическа и управленска визия и да го "износи" чрез процедурите на пряката демокрация. Следователно, той е заинтересуван от статута си на обект, а не на субект на властово въздействие, който пряко противоречи въобще на замисъла за т.нар. "пряка" демокрация.

Следователно налице е мъртвешка симбиоза между користна управляваща върхушка и деградирало население, всеки от които - на свое собствено основание, нямат интерес от пряко управление.

Кой има интерес от пряка демокрация у нас?

Това е все по-закърняващата група на икономически, технически, хуманитарно и управленски еманципирали се специалисти, както и хора с относителна икономическа автономия, доколкото това е възможно у нас при сегашните условия, т.е. това е нещото, което мнозина папагалски наричат "средна" класа.  Това са хора, които притежават относителен образователен, интелектуален, технически и донякъде относителен политически капацитет за износване и отстояване на интереси, вкл. и по пътя на пряката демокрация.

Кои са обаче проблемите пред нея?

Първо, това е само относително обща група, погледната отгоре и отвън: но практически тя е силно фрагментаризирана, без спояващ общ интерес и е неспособна да износи задружно обща политическа битка. Същевременно чисто количествено тя е относително малцинство в електоралното манипулируемо море.

Второ, тя е географски, професионално, ценностно и ментално разпокъсана, както вътре в страната, така и в чужбина. Прочее това е  групата, която има най-големи шансове за професионална реализация в чужбина, което е причина голяма част от нея да емигрира и да не се свързва повече с проблемите на страната. Това обратно води до намаляване на критическата компетентна маса вътре в България и до засилване още повече на тежестта на олигархическата и маргинализираната групи в социалната структура на страната.

Трето, тя е политически инфантилна (въпреки относителната си тясна специализация и грамотност). Особено в технократската си част тя не разбира спецификата на политическото и често привижда и редуцира ред политически, властови и управленски проблеми до такива с "технологичен" характер, търсейки познатото й техническо решение. Но ако ми е позволено да перифразирам – политиката не е технология, не се свежда до нея и не се решава с технически средства. Технологията помага, но не подменя политическото.

Това означава, че създадената в рамките на последните 25 години управленска и властова матрица, по определение няма да допусне големи неконтролирани групи от хора да участват и да налагат независими свои интреси в политическия процес. Задачата е точно обратната: тези хора да бъдат изолирани, отстранени, маргинализирани и дресирани с целия спектър от средства, с които "матрицата" разполага.

Следователно, ако трябва да бъдем честни трябва ясно да се каже, че опитите за промяна на който и да е било елемент от системата неминуемо преминават през промяна на ЦЯЛАТА система. А опитите промяната да се редуцира до промяна на отделни елементи на системата, съзнателно или не, означават ОТКАЗ  от реална промяна на системното статукво, което се подменя с "имитация на бурна дейност при фактическо бездействие".