Македония между изолацията и охлокрацията или една година след Договора от Пържино

На 2 юни 2015 г. с посредничеството на ЕС в скопския квартал Пържино се сключи споразумение между лидерите на четирите водещи партии в Македония Никола Груевски

(ВМРО – ДПМНЕ), Зоран Заев (СДСМ), Али Ахмети (ДСИ) и Мендух Тачи (ДПА) за излизане от политическата криза, който е допълнен с анекс от 19 юни и протокол от 15 юли.

Това е т. нар. Договор от Пържино, който по-същество представлява една пътна карта със стъпки, които да доведат до провеждане на честни и прозрачни избори (24 април 2016 г.), с който да се даде легитимация на парламента и бъдещото правителство.

Трябва да отбележим, че до този договор се стигна след като противопоставянето между управляващите и опозицията навлезе в една нова и разгорещена фаза на противопоставяне от началото на 2015 г. с акцията "Пуч", скандалът с подслушванията и престрелката в Куманово между полицията и въоръжена терористична група на 9 и 10 май. Именно събитията в Куманово са кулминацията, която доведе до по-активното включване на САЩ и ЕС в разрешаването на политическата криза в страната.

Реализацията на Договора от Пържино до голяма степен зависеше от представителите на международната общност в лицето на САЩ и ЕС, както и на отделни страни-членки на ЕС.

СДСМ се върна в парламента, започнаха да се правят промени в правителството и включването на представители на опозицията в него, както беше определено 100 дни преди изборите беше избрано техническо правителство с ограничен мандат да проведе избори. Под външен натиск бяха предприети необходимите законодателни действия за създаването на Специализирана прокуратура.

В края на февруари след намесата на САЩ и ЕС се стигна до отлагане на изборите от 24 април на 5 юни, той като няма условия за провеждане на честни и демократични избори. Препъни-камък се оказаха избирателните списъци и свободата на медиите. Въпреки това криво-ляво Македония вървеше към провеждане на избори, опозицията започна да дава някакви сигнали, че може да участва и да признае резултатите от изборите. Възможен изход беше и създаване на правителство на националното съгласие с оглед намаляване на разделението в македонския сегмент между ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ.

На 12 април президентът на Македония Георге Иванов обяви аболиция за 56 лица. Прекратявайки разследванията срещу представителите на основните политически партии в страната, президентът се стремеше да даде възможност за помирение, но се случи нещо съвсем различно. Самият ход беше изненада за САЩ и ЕС, меко казано те изпаднаха в недоумение. Няколко дни по-късно Трайчо Веляновски разпусна парламента, а в Македония отново на сцената излязоха протестиращите и контрапротестиращите.

Политиците попаднали под аболицията започнаха едва ли не повсеместно да искат да бъдат изключени от нея.

С едно свое действие Георге Иванов загуби образът на лидер, които си изгради на фона на вътрешната политическа и на външната миграционна криза. С подкрепата, която имаше в страната и извън нея се превърна в гарант за стабилност. Под ударите на Шарената революция попадна и самият той. Антиправителствените протести възприеха наименованието Шарена револиция след като започнаха да оцветяват в различни цветове

институциите на властта, контрапротестиращите определят тези действия като насилие върху институциите, а действията им като опит за дастабилизация на страната. По дефолт ВМРО-ДПМНЕ обвини, че зад протестиращите седят СДСМ и Сорос, а от своя страна СДСМ

обвини, че зад контрапротестиращите от Гражданското движение за защита на Македония (ГДОМ) седи ВМРО-ДПМНЕ. Протиповставянето между близки до властта медии и до опозицията навлезе в нова пропагандна фаза, а малкото независими медии се опитват да бъдат обективни, доколкото могат в тази гореща и напрегната обстановка в страната. ЕС допусна грешка след като предложи във Виена да се проведе среща между представителите на четирите водещи формации, а не в Македония.

След като СДСМ, ДПА и ДСИ се отказаха от участие в изборите, ВМРО-ДПМНЕ остана да води състезание сама със себе си. Остана съмнението, че зад отказа на албанските партии в изборите седи външна намеса. Македония изпадна между два избора – или изолация или охлокрация. Провеждането на избори на 5 юни водеше страната до изолация от страна на ЕС и НАТО, изборите не само нямаше да бъдат признати, а е наивно да се чака, че Москва и/или Пекин имат възможност да помогнат на Скопие и да предложат някаква алтернатива и перспектива на късащата се по шевовете си страна. При разпуснат парламент, техничесо правителство, изпълняване на искането на протестиращите за оставка на президента изправяше страната в институционален и трудно разрешим конституционен пъзел.

Деинституционализацията е открит път към охлокрация. Впрочем, и двата варианта водеха страната до дезинтеграция, засилване на исканията на албанския сегмент и ако не разпад, то кантонизация на страната.

Ако отлагането на изборите от 24 април за 5 юни беше необходимост, то сега вече се превърна в задължително условие.

Институционалният път за излизане от тупика, в който попадна Македония беше намерен от Али Ахмети, председателят на ДСИ и партньор в управлението на Никола Груевски. Още с отказа си да участва в изборите даде заявка, че търси конституционно решение на кризата.

Внесе искане до Конституционния съд относно законността на разпускането на парламента и с последвалото негово решение на 18 май провеждането на изборите на 5 юни беше стопирано.

Бързото свикване на парламента от неговия председател, още на същия ден, приемането на промени, отлагащи изборите за неопределено време, последвалата смяна на министри в правителството на Емил Димитриев води до повече въпросителни, отколкото до яснота за иход от кризата.

Георге Иванов се възползва от приетите промени в Закона за помилванията и анулира аболицията за 22 политици, намеквайки, че нито един политик не е над закона. СДСМ подозира намесата на Никола Груевски в цялата поредица от решения и последвали събития. Върху независимостта на решението на Конституционния съд има съмнения за натиск, както вътре в страната, така и отвън.

Към настоящия момент най-ранното провеждане на избори в Македония се очертава да бъде през тази есен, друга опция е пролетта на другата година съвместно с редовните местни, а ако позволят отвън в Скопие политиците да си играят на политика нищо чудно да се стигне до 2018 г., когато трябва да се проведат редовните парламентарни избори, но на каква цена ще бъде всичко това.

Колкото повече се удължава във времето провеждането на изборите, толкова повече политическата агония ще продължава и политическата криза ще се задълбочава, а намирането на работещо решение ще намалява.

В македонския сегмент всякаш не са разбрали, че не е толкова важно Заев да дойде на власт или пък Груевски да продължи да управлява, ако това няма да доведе до стабилност и сигурност. За дестабилизацията в страната е виновна не само едната страна, отговорността е в една или друга степен споделена. Алтернатива и обединител към този момент няма.

ЕС и САЩ не просто трябва да помагат и да изразяват подкрепа в разрешаването на политическата криза в страната, но и да предприемат перманентни активни действия и ангажираност с процесите. Оставянето на събитията само в ръцете на политиците в Македония и периодическите намеси и посредничества води до този момент до задълбочаване на кризата.

След края на Студената война Европейският съюз демонстрира невъзможност да се справя с кризи и да реагира бързо и адекватно за събития от мащаба на разпада на Югославия от 90-те години на 20 век и с Бежанската криза от днешно време, но и за множество слабости с намирането на устойчиво решение на криза с по-малък размер, като тази в Македония.

Една година по-късно Договорът от Пържино се нуждае от форсиран рестарт, набелязване на нови реалистични и изпълними срокове за постигане на необходимите предпоставки за провеждане на избори, възстановяване на диалога между политическите формации и намаляване на напрежението в обществото. Ясен сигнал, че всякакви опити за дестабилизация, реализиране на лични и партийни интереси на всяка цена са неприемливи и няма да бъдат толерирани.

България не може да бъде страничен наблюдател на случващато се в Македония. За сигурността на България запазването на цялостта на Македония, не поставянето на дневен ред за промяна, ревизия или пък отмяна на Охридското споразумение от 2001 г. е от ключово значение.

Да се провежда активна политика както на подкрепа, така и на пропагандиране на европейската и евроатлантическата интеграция на Скопие. Името на страната не може да бъде пречка, с което да се застрашава нейната стабилност, сигурност и интегритет.

Провеждането на една рационална и прагматична политика спрямо Македония не бива да се възприема като признание на посегателствата върху българската история, затварянето на очите за провежданата медийна и политическа антибългарска кампания, насаждането на омраза и разделение.

Договорът за добросъседство и сътрудничество между София и Скопие трудно може да очакваме, че ще бъде подписан от едно техническо правителство при нагорещена, динамична и неясна политическа обстановка в Македония, но той не бива да е пречка за активизиране на взаимоизгодни икономически и инфраструктурни проекти, като коридор №8.