Сблъсъкът на ислямски интерпретации край Босфора

Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на светската Турска република, която замени ислямската Османска империя, почина през 1938 г., но турците още определят себе си като про- и антикемалисти, въпреки че жените не са длъжни да казват нищо, защото техните забрадки, или липсата на такава, показват тяхната вярност. Лагерът на антикемалистите, който иска да възстанови Турция като ислямска държава, винаги е бил подкрепян от по-малко образованото мнозинство от населението на държавата, но до 2012 г. беше държан здраво под контрола на турския офицерски корпус, чиято обединяваща "кемалистка" идеология беше абсолютно светска.

Това, което развали равновесието, беше печелившият съюз на ислямистите-популисти, воден от изненадващо интелигентни бивш футболист Реджеп Тайип Ердоган и образованите университски последователи на Фетхуллах Гюлен - религиозен предприемач от висока класа, чиито привърженици създадоха над 1000 училища - от Тексас до Ташкент, както и десетки университети, студентски зали и институти за преподаватели.

Талантът на Ердоган беше и е да обединява масите като призовава тяхната мюсюлманска идентичност срещу всички пришълци от Запада като цяло, до по-добре образованите, по-малко благочестиви сънародници турци. През 1999 г. той прекара няколко месеца в затвора, след като беше осъден за разпалване на религиозна омраза.

Печелившата формула на Гюлен беше да набира средства от вярващите, за да предлага безплатно или с намалена цена, възможност за образование в училищата, представяни като изцяло светски. Наистина - с акцент върху изучаването на науката, при което ислямските практики се разпространяваха последователно от приятелски убеждаващите в лични разговори малко по-големи ученици.

Съгласно правилата на Ататюрк турските университети бяха напълно светски, забраняващи носенето на ислямски забрадки и всякаква форма на поклонение в помещенията. Но при оскъдните и скъпи студентски жилища в турските градове, гюленистките постройки, предлагащи безплатни места, служеха за конвертирането на десетки хиляди висшисти в неговите поклонници, много от тях готови да дадат своя принос след дипломирането си - финансирайки фондовете, помагайки за създаване на училище или преподавайки в тях, или с работа в медиите за добро въздействие. Други правеха дори повече, успешно прониквайки в турските офицерски среди, надхитряйки техните бръснати и без забрадки правила с благославянето на Гюлен, който без съмнение оправдаваше това прикриване със собствената си интерпретация на ислямския принцип на taqiyah (принцип, позволяващ на последователите да прикриват тяхната религия, когато ги заплашва преследване или принуда).

Така че, когато Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган спечели изборите през 2002 г., тя беше в състояние да управлява Турция успешно, оставайки на власт, вместо да бъде принудена да се разпусне по заповед от военните, както стана при предишни опити за сформиране на ислямистки правителства.

Не скандалджиите и провинциалистите на Ердоган обаче изпълниха икономическите политики на ПСР, а по-скоро компетентните технократи на Гюлен, постигайки добри резултати, което разубеди военните да се намесят, заедно с упорития европейски натиск в името на демокрацията и бдителността на маскираните гюленисти в офицерския корпус.

Това, което разруши съюза им, беше умерената ислямистка природа на Гюлен. Неговото верую наистина приема съжителство с други монотеисти, включително мюсюлмани, които не са сунити и напълно забранява всяка форма на насилие в името на религията срещу езичници (въпреки предписанията на Корана).

Но за Ердоган и неговите колеги от ядрото на ПСР, като например бившия външен министър Ахмет Давутоглу, ислямът е нещо съвсем различно: сунитският ислям е единствената религия, която изобщо има право да съществува. Завладяването му на планетата трябва да бъде подпомогнато с всички възможни средства - от задължително религиозно образование в Турция (постигнато чрез затваряне на все повече светски училища) до използването и на насилие от страна на сунити срещу несунити навсякъде по света - от "Хамас" в Газа до разклоненията на "Ал Кайда" в Сирия и уйгурите в Китай.

Ето защо Ердоган мълчаливо подкрепяше "Ислямска държава", доколкото можеше, първоначално забранявайки използването на военновъздушната база Инджирлик срещу групировката и позволявайки на турските търговци да внасят петрол (не е случайно, че когато някои турски шофьори на камиони бяха отвлечени от групировката, те не бяха обезглавени, а освободени). Дори, когато прекалените изстъпления, извършени от ИД, принудиха Ердоган да позволи на САЩ да извършват въздушни удари от Инджирлик, турските въздушни сили отново бомбардираха само кюрдите.

Поради специфичната сунитска идентичност, връзките на Турция с шиитски Иран, както и със Сирия на Башар Асад - привидният шиитски алевитски съюзник на Иран, винаги са били обтегнати въпреки общата им омраза към Запада (за отбелязване е, че Давутоглу и Ердоган никога не използват популярното определение "Алевит", за да опишат религията на лидера на Сирия, а "Нусайри", епитет за еретици сред местните сунити).

Когато се срещнат с Ердоган и Давутоглу, европейските им колеги и американският президент Барак Обама виждат костюми "Армани" и чуват стандартния език на държавното управление.

Към 2009 г. Гюлен окончателно разбира, че е помогнал да се роди едно чудовище - таен екстремистки ислямистки режим, който ще съсипе Турция и ще навреди на исляма като започне с насилие, кавги с всички свои съседи, което съответно и се случи. Гюленистите в полицията и правосъдието се опитаха да решат проблема през 2013 г. като свалят Ердоган и редица негови министри по напълно обясними обвинения в корупция: няма никакво друго обяснение за милиардите долари, натрупани от семейството на Ердоган. Но вместо да подаде оставка, Ердоган нареди внезапното уволнение на замесените прокурори и полицаи, разчитайки на безусловната подкрепа на своята ислямистка ПСР, както и на върховенството на закона, което в крайна сметка е западна концепция, за която най-ревностните поддръжници на Ердоган знаят малко и не ги е грижа.

Ердоган отвърна на удара, осъждайки "паралелната структура" на гюленистите вътре в правителството и въоръжените сили и отстрани толкова от тях, колкото неговите шпиони или просто завиждащи подчинени можеха да идентифицират, докато затваряше свързани с Гюлен банки, фирми и медии, включително в. "Заман", вестникът с най-голям тираж в страната.

Тъй като нямаше списъци с членовете – да бъдеш гюленист е начин на мислене, последвалите арести, бяха лов на вещици, който се разшири като обхват с идването на все повече доноси, много от които без съмнение мотивирани от лични вражди или амбиции за кариера.

Още 2500 дознатели, прокурори и съдии бяха на път да бъдат уволнени, когато се случи скалъпеният преврат на 15 юли. Това от своя страна освободи Ердоган от всякакви ограничавания по отношение на масови уволнения и арести дори преди обявяването на военно положение, опустошавайки целия апарат на турската държава, включително и въоръжените сили. Те загубиха 87 от 198-те си генерали от армията, 30 от 72-мата ВВС генерали, 32 на 55-те адмирали от флота, 7 от 32-мата в командването на жандармерията, както и единственият адмирал в бреговата охрана и 1099-има по-низши по чин офицери.

За страна, която не на шега се сражава с войнстващите кюрди, свързани с Кюрдската работническа партия (ПКК) и поне на думи, се сражава и с "Ислямска държава", това са унищожителни загуби.

Що се отнася до националната икономика, конфискациите и парализирането на много големи и малки бизнеси доведоха до големи щети, дори и приходите от туризма се сринаха. Със сигурност ще има и повече щети, тъй като на ключови държавни позиции ще бъдат издигнати по-малко образовани, грешно образовани и необразовани ПСР бойци, които ще заменят уволнените или арестувани предполагаеми гюленисти.

Ататюрк не би бил изненадан: Той беше убеден, че ислямът в каквато и да е форма ще погуби турците.

Анализ на Едуард Лътуак във "Форин полиси" е публикуван в БГНЕС.