Декларацията

ДЕКЛАРАЦИЯТА. Признавам: имам нетърпимост към този род "действие”.

Изразявала съм тази нетърпимост не веднъж. Но когато си част от екип и този екип прегръща идеята да се оповести високо нещо, си безпомощен да се противопоставиш. Спомням си един такъв случай, когато бях в ръководството на Съюза на българските журналисти. От град Б. ни информират, че наша колежка, журналистка, е пострадала, че е отвлечена. И сяда управителният ни орган да заседава. Трябва да я подкрепим. Как става това? По традиция – с декларация. И спешно. Защото е естествено точно ние да я защитим.

Медия огласява декларацията. Обажда ми се Пенчо Чернаев:”Браво!” Обаждат се и други колеги: бравото се множи. Има реакция, казват. Така трябва, казват. Минава време и се оказва, че това е съчинена история от самата колежка. Е, какво става с декларацията?

Естествено е да се реагира на определен род действия, които засягат личност или социални групи – или цялото общество. Когато си институция, сдружение или каквото и да е там, реакцията е от позицията на някаква отговорност. И точно тук, според мен, е разминаването. Защото твърде често декларацията не е нищо повече от мнение. Ако я приемем като заявка за действие – добре. Но тя не е нито заявка, нито действие. Тя е констатация, която трябва да стигне до някъде, да раздвижи нещо, да обвини някого.

Въпросът е дали въздейства с матрицата от думи. Декларациите си приличат, различен е само поводът. А до целта – да се въздейства – колко декларации са стигнали?

В "Повратната точка” Малкълм Гладуел  анализира с лекота човешкото поведение. И предизвиква. В написаното от него се вписва и моето виждане за поведението на личност или колектив. Отнасям някои разсъждения и към декларацията.

По същество и тя трябва да предизвика кампания, да завърти едно колело, което нещо да "разбърка” в обществото, за да преподреди. Но дали сме теглили чертата, за да видим какво остава след една декларация  и не е ли често нейния ход празен?

Лично до мен декларациите не стигат. Не ми носят внушения. Понякога партийните програми са точно това – декларация за нещо си, което трябва да се случи. Но социалният опит показва, че няма да се случи. Защото вътре са много повече изрази, които не носят действие. Просто заявяват нещо си. Мисля дори, че отдавна не тези програмни обещания привличат гласовете. Гласовете си имат свой собствен живот, независимо от матрицата на програмите.

Та думата ми беше за "повратната точка” – ако цитирам дори ред от тази книга – "как една идея се разпространява сред дадено население”. Въпросът е и как – и от кого. Според Гладуел тук се дава роля на Свързващи. И на Знаещи...Този тип хора, които играят роля за една "социална епидемия”.  Които могат да ни "заразят” с една идея. И които, казва той, често ние не забелязваме...

Но който се захваща истински с една идея, не го прави, за да бъде забелязан. Страстта да действа е в началото на пътя, който изглежда труден. Правейки един паралел между двама "носители” на идея, авторът ни казва, че успехът е за онзи, който притежава "специфична и рядка комбинация от социални умения”. Но матрицата работи и произвежда декларации. Тя не тръгва от качествата на определени личности с посочените умения. Тя е един коловоз, в чиито следи се вместват думи, добре отъпкани и много употребявани. В известен смисъл декларацията дори може да бъде възприета като поза, като показност. Да се отчете въпросната институция, че "мисли по въпроса”. Отчитане на дейност, а не дейност.

Предпочитам действието. Да се направи нещо, което дори да не изплува като заявка в социалното пространство. Да обедини хора около себе си, да ги свърже. Да ги поведе към резултат. Все си мисля, че някои декларации не се облягат дори на разследване, не събират и не препрочитат факти, преди да се впуснат към огласяването си.

"Как малките неща могат да доведат до големи промени” – така ни насочва Гладуел. Но декларациите са малки само по въздействие. Иначе са един голям и остарял модел на балон. А другите "малки неща” ни очакват да ги видим.