Историята на 1 май по света и у нас

Съвременното поколение все по-малко знае и се интересува от предисторията на този най-обединяващ световната работническа общност празник, а повечето от синдикалните постижения на миналото се приемат за даденост. Първи май е празник на синдикалното единство и осъзнаването на смисъла, вложен в този ден, е пътят към постигане на по-добро бъдеще за работещите, припомнят от КНСБ.

Предполага се, че австралийските работници са първите, които на 21 април 1856 г. са организирали еднодневна демонстрация в подкрепа на исканията за по-справедлив работен ден. Началото е поставено на 1 май 1886 г., когато над 190 000 работници от Чикаго, Сан Луис, Балтимор и Ню Йорк излизат на мащабни демонстрации и стачки с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. Протестите завършват с полицейски терор, кървави сблъсъци много жертви. Показателна подробност е, че някои от фабрикантите все пак са приели искането за 8-часов работен ден, което е причина други 150 000 работници да откажат включване в стачката. Отзвукът от драматичните чикагски събития и разрастването на работническото движение довеждат до решението, прието на Първия /учредителния/конгрес на Втория интернационал, състоял се от 14 до 21 юли 1889 г. в Париж, с което се приема датата 1 май като Международен празник на труда и работническата солидарност. По това време в градовете Габрово, Сливен и Казанлък на току-що освободилата се България се появяват първите текстилни фабрики, зараждат се първите работнически клубове "Дружба”, "Съгласие”, "Братство”.

През 1883 г., три години преди събитията в Чикаго, сопотските предачки-надомнички, спонтанно обединени от надвисналата заплаха за препитанието си, пресрещат извън града натоварения с вносна прежда керван каруци, палят стоката, а остатъците изхвърлят в реката. Десет години след този случай, по тесните улички на Троян преминава трогателно първомайско шествие от 13 души, 7 от тях -музиканти. Те носели плакат с историческия надпис: "Богаташи, дайте път на бедните!”. По същото време в други, забравени от Бога селища, простодушни женици, взирайки се в големия портрет, който демонстрантите носели начело на първомайската колона, учудено клатели глави и си казвали: "Това трябва да е техният Бог!”

Работниците вече не чупели машините и не палели каруци с прежда. С първите си стъпки българското синдикално движение осъзнава ролята си на организация, която се ръководи не само от непосредствените си цели и задачи, а е призвана да носи отговорност и за бъдещето на наемните работници и защитата на техните интереси. "Богаташи, дайте път на бедните!” – гласели първомайските плакати. Но богатите не бързали на отстъпят пътя, предопределен от историята за наемния труд. Безработица и тежки икономически кризи, трудов произвол, неимоверно дълъг работен ден, безжалостна експлоатация, стачки – това са условията, в които синдикатите постепенно се освобождавали от икономическите заблуди, водели борба не само за по-високо заплащане, но и за по-добро бъдеще; не само за всестранна защита на всички професии, но и за духовното развитие на българските работници.

Първи май в България

Още през следващата година /1890 г./ след официалното обявяване на Празника хиляди работници по света вземат участие в протестите, което провокира властите да ограничават масовите събирания. Уплахата сред управляващите в Австро-Унгария дори достига такива размери, че част от едрите капиталисти започват да теглят влоговете си от банките. В Германия пък се стига и до обявяване на частична мобилизация. В подготовката на това събитие в България вземат основно участие сдружените печатарски работници в столицата. Те, обаче, така и не излизат на улицата, тъй като броени дни преди 1 май полицията извършва масови арести. Единствено в Сливен датата е почетена от 5-6 души социалисти, които обикалят града, обкичени с червени ленти. Подобни опити се правят и на други места в страната, като Велико Търново, Стара Загора и Разград, но там органите на реда успяват да тушират намеренията на демонстрантите.

През следващите две години този ден отново се отбелязва от работническите среди, но без публични изяви, заради забраната от страна на официалните власти. Първото масово честване на Първи май в България става през 1893 г. На тази дата в София се провежда публично събрание на току-що създаденото работническо дружество "Братство”, в което се изнася реферат на тема "Защо трябва да се празнува тоя празник и каква полза има за работниците от това празнуване?”. След това се устройва малка демонстрация, в която участниците носят червени ленти. Подобни събития се провеждат и в други градове на страната като Пловдив, Видин и Хасково, а за първи път и в някои села – Михалци, Мусина и Емен (Великотърновско).

През следващата година събитието е почетено още по-тържествено. На самия

Първи май (19 април по стар стил) са провеждат манифестации и събирания в почти всички

големи градове (София, Габрово, Велико Търново, Свищов, Оряхово, Кюстендил, Шумен, Разград, Търговище, Сливен и др.). На отделни места полицията действа прекомерно сурово и се стига до стълкновения, завършили с десетки арести. През следващите години първомайските празнувания стават все по-масови, а датата 1-ви май започва да се възприема като "истински революционен празник на работническата класа”. Доказателство за това е масовото участие на трудещите в манифестацията в София през 1895 г., в която се включват повече от 2000 души.

Три години по-късно в Казанлък сред демонстрантите вече се забелязват и жени. В началото на ХХ в. 1-ви май преминава под мотото борба за 8-часов работен ден и за работническо законодателство. Мероприятията, които се организират, стават все по-многолюдни, като своеобразен връх е демонстрацията в София през 1901 г., в която се включват повече от 4000 души. Тържествата в Пловдив преминават също с голям успех, като в тях участват за пръв път представители на гръцката, арменската и турската общност.

През 1903 г. се стига и до първите уволнения на работници (в Лом) заради участието им в първомайска манифестация. В периода 1904-1912 г. се забелязва известен отлив на демонстранти. Постепенно празникът отново става притегателен център за трудещите се и през 1912 г. той е отбелязан от хиляди. През същата година в Сливен се стига и до затваряне на фабрики, тъй като работниците отказват да влязат в помещенията и да заемат местата си. През посочения период в празничните събития се включват представители на другите народности у нас, като се засилва и международното сътрудничество, особено със съседна Сърбия, Русия и Германия.

След 1912 г. България преживява три войни, завършили с две национални катастрофи, а от 1918 до 1923 г. те са последвани и от три въстания. Всичко това се отразява на първомайските чествания. Докато в годините непосредствено преди войните в тях се включват около 30 000 души, то след 1919 г. под първомайските знамена се стичат по 100 000. Голямото разрастване се дължи както на масовото обедняване на населението, така и на все по-засилващата се експлоатация на трудещите се. Особено многобройни са демонстрациите на 1-ви май 1919 г., когато само в София участниците са повече от 20 000. Работническата класа в Пловдив също не остава по назад със своите 15 000 души, а в Сливен и Стара Загора на тази дата почти никой не работи. За сравнение само ще споменем, че населението на града под връх "Карандила” след 1918 г. възлиза на малко над 30 000, от които в първомайските чествания се включват 12 000. Подобно е съотношението и в Стара Загора.

Безспорен връх в масовостта на празника е през 1923 г. Тогава на 1-ви май близо 250 000 българи участват в честванията. Само в Перник, например, по улиците излизат близо 6000 трудещи се, а в София броят на участниците надвишава 30 000! Показателно за значението на тази сравнително нова дата в българската история е, че на този ден нито един вестник не е отпечатан, трамваите така и не излизат от депата си, а на много места животът просто замира за няколко часа.

След Септемврийското въстание от 1923 г. БРП (к) e официално забранена от властта, а с това са поставени извън закона и всички обществени прояви на партията, в това число и първомайските събирания. Въпреки това още през следващата 1924 г. трудещите се в редица предприятия и фабрики в страната отново почитат 1-ви май. Особено многолюдно е празнуването в Пловдив, където манифестацията съвпада със стачката на тютюневите работници и изкарва на улицата повече от 4000 души.

През следващата 1925 г., заради кървавия атентат в църквата "Свети Крал” (днес "Света Неделя”) в София, първомайските прояви са изцяло забранени. Ударът върху работническото движение е толкова голям, че изминават цели три години преди следващия голям митинг в чест на 1-ви май. На тази дата през 1928 г. близо 1000 работници в София блокират за кратко движението по няколко улици в центъра на града и декларират, че щом властта им забранява събранията, те имат право да се събират на улицата. Това само дава повод на властта отново да извърши масови арести. Опити за първомайски събирания са направени и в Плевен, Русе, Пазарджик и Фердинанд (днес Монтана), но те са провалени от полицията.

През следващите години (до началото на Втората световна война) първомайските прояви у нас преминават почти без прекъсване в атмосфера на непрекъснати стачни действия на работници от различни отрасли. След 9-ти септември 1944 г. Първи май става общонароден празник на труда, чието честване е поощрявано от държавата.

Доказателство за неговата универсалност и общочовешка значимост е фактът, че след промените на 10-ти ноември у нас никой не дръзна да оспори мястото на 1-ви май в празничния календар на демократична България. А това само още веднъж затвърждава правотата на онези, които преди повече от 120 години първи решиха да воюват за един по-хуманен свят, в който солидарността и социалната справедливост не са утопия, а необходимост.