Непосилната цена на оцеляването

„...чудовищно е, да убиеш еднорог. Само този, който няма какво да губи и може само да спечели, би извършил подобно престъпление. Кръвта на еднорога ще те поддържа жив, дори ако си на косъм от смъртта, но на ужасяваща цена. В момента, в който убиеш нещо толкова чисто и беззащитно, за да спасиш себе си, ще спечелиш само полуживот, прокълнат живот, от момента, в който кръвта докосне устните ти.“ – Дж. К. Роулинг, „Хари Потър и философският камък“ (преводът мой – КП)

Вече писах един материал за разделението, което предизвиква всеки нов час, в който това правителство остава на власт.

Не съм особено радостен да наблюдавам как се сбъдват най–горчивите ми прогнози.

След 95 дни протест, съставните блокове на българското общество вече се разпълзяват един от друг по пукнатините на разлома. В отворените рани избликва омраза, гняв, недоверие. Довчерашни приятели се разминават по насрещни тротоари по улиците. Дори хората с по–дебели нерви гледат да приключат по–бързо разговорите си с приятели от другата страна на барикадата, които стават все по–протоколни и лицемерни. Пожеланията протестът да не ни разделя, мъдростта, че животът ще продължи и след него, колкото и да са верни, започват все повече да изтъняват, да стават все по–прозрачни и безплътни. Реалността на противопоставянето постепенно ни поглъща. Гневът нараства.

И какво да правим с всичко това?

Неслучайно цитирах в началото от „Хари Потър“ една от най–образните метафори на философията на злото, което започва от простото желание да си откраднеш още малко живот, още малко, още малко, независимо на каква цена и накрая да се наложи все пак да я платиш.

Но злото вече ще е сторено.

Един от признаците на разделението вече е съвсем видим, осезаем гняв, горчив присмех и хладно презрение, предизвикани от изолирането на властта от народа.

Започна се от незаконното ограждане на Парламента с метални заграждения над определените по закон, използването на катедралата „Св. Александър Невски“ просто като едно от загражденията (колко психологически зайци могат да изскочат от тая трънка!) и непреодолима пречка пред протестиращите, продължи се със заграждането на целия център на София като един малък „забранен град“, като обсадена крепост и завършихме с тежък режим на достъп до всички събития, на които присъстват министри и най–вече сегашният министър–председател Пламен Орешарски, където обикновен гражданин може да присъства  заедно с премиера само разделен с двойни–тройни кордони на войска, НСО и полиция.

Не е като да не сме го гледали този филм. В „Задочните си репортажи за България“, Георги Марков отбелязва как още в първите години на властването си върхушката на комунистическата партия се огражда решително от народа, от който е произлязла:

Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил. – „Задочни репортажи за България“, Георги Марков

Ето ви пример за стар разлом, за дълбока пукнатина в материка на българското общество. Дали е заздравяла вече, а? Колко години жалим за това, че преходът е твърде дълъг и твърде болезнен. Вече забравихте ли от какво към какво е този преход?

След като днес месеци наред министрите и премиерът се крият от обществото, чиито интереси уж защитават, как ще се върнат сред същото това общество, когато завърши престоят им във властта и какво ги чака в момента на завръщането?

Разпълзяват се и другите съставни части на обществото. Насъскват се необразовани срещу образовани, хората извън София, срещу тези в София, неработещи срещу работещи.

И не е като само аз да имам тези наблюдения. От другите парчета на материка се наблюдава същата картина, но под друг ъгъл.

„Протестът унищожи възможноста за алтернативен ляв проект“, тъжи Александър Симов, журналист във в. „Дума“ при Григорови в „Животът и други неща“.

Не точно протестът, трябва да го поправя аз, а твърде дългият престой на правителството на Орешарски във властта ликвидира възможностите за алтернативен ляв проект, и лишава обществото от разнообразие и динамика, свеждайки го до няколко прости цвята.

Продължителността на протеста е функция на продължителността на престоя на тези хора във властта. Орешарски и Станишев си купиха оцеляването за няколко месеца, минавайки през костите на този нероден алтернативен ляв проект. Кандидат–реформаторите на лявото вече твърде добре разбират какво отношение към протестите трябваше да имат от самото начало, за да имат шанс идеите им. Само подсказка, защото някои от тях все пак го стоплиха много бързо, но шансът (пак съм съгласен със Симов) беше пропуснат.

Основанията за протест са налице – имаме 100 гафа за 100 дни и повечето от тях нито са признати, нито поправени. Ако хората са се изморили да протестират, но гафовете стоят, това какво означава за обществото, за България? Че някак си ще ни се размине? Че може да се живее по този начин? Ако мине? Ще се снишим, за да мине бурята?

И Мартин Карбовски ни предлага своя анализ, като под някои от твърденията му бих се подписал с две ръце.

„Това, което ни се случва в момента е, че ние започваме да се мразим. Не без помощта на медиите“

А под други – не.

„Има тъмна битка между двете сили. Това са тръбата на Русия и нежеланието на американците тука да има тръба.“
„Американците изсипват тонове пари през неправителствени организации, които в голяма степен крадат и евробюджет и европроектите и се създават ... едните псуват руската идея, другите псуват американската концепция и се разделяме ей така. Всичко се дължи на тези две кули на омразата. “

Тази агония на кабинета „Орешарски“ все някога ще свърши и ще трябва отново да се събираме и да заличаваме разделенията. Но отговорността, отговорността!? Кой ще плаща?

КОЙ ПРЕДЛОЖИ ПЕЕВСКИ?

Само времето ли ще запълва пропастите? Как ще се гледаме в очите? Кой ще намери смелост да погледне в черната дупка ДПС и да оцелее? Четвърт век след края на комунизма има не само белези, но и рани.

Оставка!