Велико Търново – независимост в компанията на зависими политици

Когато с приятели разбрахме, че премиерът Пламен Орешарски ще присъства на честванията на годишнината от обявяването на българската независимост през 1908г. във Велико Търново, решихме да се разходим до там, за да му кажем какво мислим за неговото кариерно развитие, понеже в София, някак си, той все не успява да стигне до контакт с гражданите.

Както помните, Орешарски веднъж напусна БНТ през товарния изход и веднъж се спаси позорно от УНСС.

Не знам дали се усещате, но това не е нормално поведение за един министър–председател, особено в демократична страна. Разширената противозаконно зона за сигурност, появяването на публични места само зад трите синджира охрана от НСО, армията и полицията, плюс заграждения, воденето на собствена агитка, „триковете“ в сценария, за да се избегне контакт с гражданството  – всичко това е почерк, характерен за губернатор на окупирана страна, а не за законно избран министър председател.

За сравнение – сигурно ще ви е любопитно да си припомните подробностите от атентата срещу Райнхард Хайдрих (обърнете внимание на мерките за сигурност), военновременен губернатор на Бохемия и Моравия (днешна Чехия), по време на Втората световна война.

Кортежът на Орешарски ни задмина още по пътя към Търново. Ние не можахме да отреагираме бързо, защото задминаването стана много бързо, но в друга кола е имало екшън (видеото отдолу).

При нас не беше толкоз зрелищно. Кортежът ни подмина на висока скорост, тъй че докато извадя хапарата да снимам, само при голямо увеличение можете да забележите една синя ламбичка.

Пристигнахме безпроблемно в Търново, а там кипяха всевъзможни приготовления. Спряхме на паркинга под Царевец, където имаше паркирани огромно количество автобуси от всички краища на България – Перник, Кюстендил, Русе, Варна  и т.н.

Снимка: Гери Николова

Качихме се пеша по стълбичките и – изненада. Масирано полицейско присъствие и безпрецедентни мерки за сигурност. Ограждения, а зад огражденията – металотърсачи. Ако търсеха само оръжие, сигурно щеше да е оправдано, но се оказа, че и мегафоните са проблем.


 снимка: Гери Николова

Хората с мегафоните трябваше да се върнат обратно, за да ги оставят, с мотивацията че и мегафоните били „оръжие“. Въобще, целият разказ на Гери е трагично–смешен.

Снимка: Гери Николова

Зад загражденията се стичаха тълпи от зрители. И „правилната“ банка е заела позиции ;)


Мястото беше кошмарно организирано. Целият площад беше заграден за плац, върху който курсантите правеха упражнения, така че за публиката оставаше едно скромно място преди плаца, и едно по-голямо след плаца, но на десетки метри разстояние – накъдето се стичаха повечето зрители, които бяха дошли за зарята и за спектакъла „Звук и светлина“, които само от там можеха да се наблюдават добре. Точно срещу сцената с официални лица нямаше почти никакво място за зрители, защото беше оставено само място за 1–2 редици от хора до оградата и зад тях – пътечка, през която непрекъснато някой циркулираше. В момента, в който осъзнах колко безнадеждно е придвижването ми покрай оградата в търсене на добро място, спрях движението си и се застопорих в една телефонна будка, което впоследствие се оказа много добро решение, защото никой не ме безпокоеше през цялото време, а по случайност се паднах почти фронтално пред сцената. Будката беше пълна с паяжини ;)


Поради некадърност на режисьора или поради нарочното му решение да не можем да различаваме добре официалните лица на трибуните,  основната светлина светеше директно в очите ни и снимките не ставаха много добри.

Тайто и полека, някъде далеч зад оградата се показаха официалните лица. Абе няма да дойдат да стиснат ръцете на хората, ами далеч, далеч седят ;)

Имам една надежда, че все някой ден ще изоставим традицията на безобразно скучните речи, повтаряни година след година, в които можеш да смениш без проблем датата и никой да не се усети.

Речта на председателя на Народното събрание беше приветствана от част от събралото се множество.

Включването на публиката определено ядоса Миков, който продължи речта си, натъртвайки силно на важните според него думи в изреченията.

По това време станаха няколко събития сред публиката, нагледна илюстрация защо хората биха могли да изпитват страх, ако протестират извън София.

За пример ще ви сложа следното отворено писмо, което беше разпространено чрез медиите:

Здравейте, 

Пишем Ви, защото вярваме, че е необходима публичност на случилото се с нас днес, в деня на Независимостта на България, на мястото, където тя е обявена преди 105 години, както и да обърнем вниманието Ви върху начина, по който (не) се зачита върховенството на закона в България и конституционно закрепеното право на свобода на словото. 

Днес, в 19:30 ч., на пл. "Цар Асен 1-ви", във Велико Търново, няколко приятели издигнахме плакат: "Чрез оставка към независимост". За отрицателно време, двама униформени и три анонимни лица, един, от които представящ се за цивилен полицай от криминална полиция, дойдоха при нас, скъсаха този и останалите ни плакати и започнаха да ни изблъскват извън мястото, където бяхме застанали. Всякакви опити да поискаме от представящите се за полицаи да се легитимират, завършиха с неуспех. Момче и момиче, които снимаха, случващото се с нас, бяха заплашени и принудени да спрат да го правят. 

След като брутално и арогантно ни изблъскаха, "блюстителите на реда", новите "тайни агенти" на старата държавна сигурност, изчезнаха в тълпата. На ново място издигнахме остатъците от нашите плакати. Само след няколко минути, се появиха нови цивилни лица и доскъсаха плакатите в ръцете ни. Отново отказаха  да се легитимират. Заявиха, че нямаме разрешение от кмета за стачка, на което отговорихме, че това е свободно изразяване на мнение, не е никаква стачка и не е необходимо разрешение. След като свършиха работата, за която бяха изпратени, изчезанаха по същия позорен начин. 

Във всички ни остава чувството, че годините на страх, насилие и цензура между 9-ти септември 1944 г. и 10-ти ноември  1989 г. се връщат. 

Някак си показателно, една част от скъсан плакат остана с липсващо "не" и надпис "зависимост". 

За край, прилагаме текста на чл. 39 от Конституцията, снимка от събраните остатъци от плакатите ни и други снимки. 

С уважение и призив към всички да отстояваме гражданските си права докрай,
Калоян Йорданов,
Радомир Данков,
Олга Дорева,
Катерина Милушева,
Силвия Йорданова,
Любомир Марков
22 септември 2013 г.,
гр. Велико Търново

 Снимки от случката.

 Олга Дорева и Калоян Йорданов. Снимките от тази серия са на Радомир Данков, Олга Дорева, Калоян Йорданов


Опит за издигане на плаката без дръжки. Дръжките не са могли да минат контрола по сигурността, защото са можели да бъдат използвани като оръжие (във война ли смятат, че се намират?!). Това разбира се, са оправдания, защото на площада бяха допуснати хора със знамена с дълги дървени дръжки.

 Групата е нападната от няколко униформени и цивилни и плакатът е скъсан.

И издигнат пак от Радомир Данков

снимка – Калоян Йорданов

И нашата група участва косвено в този инцидент. Димо Господинов беше случаен свидетел на ступването и го засне с телефона си:

Видео: Димо Господинов

След това заснемане Димо беше привикан на разговор от полицай, който записа личните му данни. „Не е интересно“ да се снима, беше аргументацията на полицая.

В разговор с родната полиция, която живо се интересува защо се налага заснемане на инцидента и кой точно си позволява това. На Димо му записаха личните данни.

Абе, въобще, полицията във Велико Търново не си поплюва.

– Защо притеснявате хората с плакати?
– @№$%^&*
– Моля, не ви чух?
– Да ви разпробия ушите, та да чувате по-добре?!

 (21 сек)
Видео: Димо Господинов

А ние придобихме представа от първа ръка защо в София е по–лесно да се протестира, отколкото извън София и защо хората ги е страх.

Въобще, голям скандал. Човек с ниска правна култура може би би си помислил, че не е кой знае какъв проблем да ти скъсат плаката и да те заплашват, но това е много сериозно прегрешение в областта на човешките права и то такова, за което може да се иска оставка на правителството.

И Протестна мрежа излезе с обръщение.

И въобще не става дума за „суматоха“ или за сблъсък на граждани на площада, а координирана акция между цивилни и униформени, с цел задушаване на алтернативни мнения. Тоест, да придобием приблизителна представа какво ще представляват гражданските арести на Бисер Петното или на Волен Сидеров.

Историята ще има продължение.

Стана ясно, че този път Орешарски не е планирал изказване, а и протоколът не го позволява, така че част от публиката се включи втори път в дистанционен разговор с властта, докато властта с огромен интерес очакваше началото на спектакъла „Звук и светлина“.


Затъмниха напълно площада, което ни наведе на мисълта, че Орешарски ще напусне празненствата (тъмнина, официално събитие, заден вход, значи Орешарски напуска). И така и стана. След завършване на дин–дан–дон и разноцветните светлинки по Царевец, Орешарски вече не беше сред официалните лица. То и беше трудно да се разбере, защото от скромност и пестеливост повече не осветиха сцената. А да – на клипчето можете да видите хората с дългите дръжки на знамената в публиката. За знамена може, за антиправителствени плакати – не може ;)

За довиждане е имало още една весела случка. Давам думата на Боби Сандов:

Когато приключи „Звук и светлина“, а хората се разотидоха, видните гости се бяхме настанили в близкия хотел „Янтра“. Там се провеждаше „банкета“. Ние седнахме на диваните пред хотела, а охранителите ни нарастнаха до поне 30-40 души. Сред тях имаше гардове с различни облекла и пагони. НСО бяха по-скромни. С тях само си разменихме по някоя друга шега. Малко преди най-важният гост от „банкета“ да си тръгне и мине покрай диваните, човек с висок чин от Областната дирекция на МВР дойде при нас и най-любезно ни помоли да седне на отсрещното диванче, след което с благ тон ни заговори:
– Как сте? Хареса ли ви? Доволни ли сте? – попита офицерът.
– Доволни сме. – отговорихме почти в един глас ние.
– Колко мислите да останете още? – прояви любопитство офицерът.
– В града ли? – отговори с въпрос един от нашите.
– Не, не, тука, на това място? – уточни полицаят.
– Ами, ние чакаме едни хора. Би трябвало след малко да се появят.
– Моля ви, изчакайте ги на друго място! – явно притеснен, полицаят ни замоли.
– А, добре, няма проблем! – културно отвърнахме ние, след което се отправихме към центъра на града.
– Да ви закараме до някое удобно място?! – любезно предложи офицера, качвайки се в патрулката.
– Не, благодарим! Ще се насладим на хубавото време и ще походим пеша. – с усмивка отвърнахме всички.

А нашата група на връщане по пътя използвахме нашето „оръжие“, т.е. мегафона, за да поздравим задминаващия ни кортеж на премиера. Този път ограничения не ни бяха наложени ;)