Заслужената и незаслужента свобода през историческото лято на 2013г.

Една от най–честите критики, които могат да се чуят в интелектуален разговор по телевизията или в кръчмарски дебат в България е по въпроса – заслужават ли българите свободата си по принцип и заслужават ли я в момента?

Често се чува мнението, че свободата на българите не е заслужена, защото:
1. Не е извоювана съвсем самостоятелно;
2. Не е платена с кръв от революционерите; (или с недостатъчно)
3. Не е платена с кръв от загубилите. (или с недостатъчно);

Няма да си кривя душата, чух такива критики и в последните седмици, че „без кръв“ другарите няма да паднат от власт, а не им ли се изтръгне властта от ръцете с насилие, то продължаващата десетилетия агония на отърваване от комунистическото наследство ще продължи и занапред.

И за да съм докрай честен – защитаващите това мнение около мен са минимално малцинство.

Не е възможно въпросът да не е измъчвал всеки, който се замисля за миналото и бъдещето. Затова и аз ще споделя до какви изводи стигнах.

Когато говорим за заслужена с кръв свобода, кого даваме за пример? Обикновено това са –

• Унгарците от 1956–та
• Чехите и словаците от 1968–ма
• Поляците от 1981-ва.

Кръвта може и да изглежда като решение, но кой иска да пусне от своята? Или поне кой иска да му счупят ръката или челюстта във вихъра на народното въстание?

Имам добра новина за всички – кръв не е необходима, за да се постигне решителна победа с дълготрайни последици. Необходимо е да се постигне отърваване от апатията (изпълнено) и възстановяване на самоуважението (изпълнено) и мобилизация (изпълнява се) Сега остава и правителството да изиграе последната сценка с оставката и новите избори. И тя е неминуема, независимо какво ще се случи в следващите 1–2 месеца, защото протестът ще продължи колкото е необходимо.

В историята има достатъчно примери за успели мирни революции – арабските революции, свалящи дългогодишните диктатори, от чиято мекушавост се възмути Янаки Стоилов (в някои от държавите няма нито една жертва!), същите чехи и словаци с „Кадифената революция“ от 1989–та  и дори гражданите на СССР със свалянето на августовските превратаджии от власт през  1991–ва, (наистина тогава има три жертви, но по–скоро поради нещастно стечение на обстоятелствата).

Въстанието, революцията, бунтовете, вълненията от 2013г. в София вече влязоха в историята. Но това с влизането в историята не е голямо утешение – в историята се влиза и с големи трагедии, а даже с тях е и по–сигурно.

Победата ни е в това, че вече не сме „пасивна раса“, както с горчивина отбелязва британският посланик през 1965г., че вече заявихме мястото си – ние сме откъм европейската страна на цивилизационната ограда.

Всички артистично–политически изяви на площада подаваха този знак – ние сме европейци!

Подава го и последната, днешна акция покрай паметника на Съветската армия.



снимка Асен Генов

Този път може да бъде различно – този път, освен да привлечем вниманието на чуждите медии и да развълнуваме европейската общественост, можем да получим това, което искаме – оставка, нови избори и съдбата в ръцете си. Да покажем къде е границата на допустимото, през която нито едно българско правителство не може да премине. Тоест, можем да бъдем не само морални победители.

Иска още малко здрави нерви, натиск и търпение.

ОСТАВКА!

PS. На тези, които са привържениците на „прагматичната“ философия и които биха излезли на площада само ако има готова „политическа алтернатива“, но не биха се постарали по някакъв начин да я създадат или поне да предизвикат появата ѝ, и които не биха се бунтували само заради някакви си принципи, ако няма „гаранции“ за победа, искам да им кажа следното – с това мислене комунизмът никога нямаше да започне да си тръгва и никога няма да си отиде завинаги. През зимата на 1989–1990–та, това беше най–честия плач от страна на управлявалата дотогава БКП, „Сакън, не ни взимайте властта, вие не можете да управлявате“. Върховно лицемерие, а може би и мания за величие. Самият Тодор Живков е признавал в тесен личен кръг, че 80% от кадрите на БКП не стават за нищо.  Сериозно ли някой мисли, че днес извънпарламентарната политическа алтернатива би управлявала по–зле от ТОВА правителство и си заслужава да агонизираме дори до следващата пролет!?

Но имам и утешение за вас, прагматичните, любители на готовите алтернативи и гарантираните победи. Трендафил Акациев ви е възпял в стихотворение:

ДЕСЕТОНОЕМВРИЙСКИ ПРЕВРАТ
СПЯХ си в моя мек креват.
То пък станало преврат.
Тръгвайте, сестри и братя,
да отидем на превратя.
Става всеки от кревата
и отива на преврата.
Вика: „Слава на преврата!“
и отново във кревата.
Славна дата, светла дата:
от кревата – на преврата,
от преврата – във кревата.

1989 г