Три драматични спомена от архива на Държавна сигурност

Защо ли са ѝ филми на Държавна сигурност?

Като една от най–високотехнологичните и добре финансирани структури в държавата, Държавна сигурност винаги е ползвала и експериментирала с най–доброто и съвременното в областта на технологиите за най–разнообразни цели. 

Откъси:

1. Филм за терористична група „Осите“.

Често, когато се говори за ролята на Държавна сигурност в българското общество преди 1989г., на критиките, че става дума за репресивен орган, за политическа полиция, за главното оръжие срещу инакомислието и за потъпкването на стремежа към свобода, се възразява, че „навсякъде има служби като ДС“ по света и че ДС, освен да пази идеологическия гъз на БКП, се е борила с външния враг на държвата и е предотвратявала терористични актове. 

Първият филм е на тази тема.

„За основа на филма е използвано следствено дело 248 от 1985г. по описа на Държавна сигурност“

Това е класически документален филм, но правен за учебни цели в самата ДС, т.е. непредназначен за широка употреба. Разказът е допълнен с драматизации, в които актьори играят ролята на заговорниците. Прави впечатление сериозния кинематографичен почерк на режисьора и оператора. От дикторския текст:

„В края на 1984 и началото на 1985г. с възстановяването на българските имена се ускори Възродителният процес в Народна република България. Проведоха се мероприятия за повдигане на националното самосъзнание на потомците на ислямизираните в миналото българи. Преобладаващата част от тях приеха мероприятията с разбиране, а някои активно се включиха в осъществяването им в живота. 

 В същото време, националистически настроени и фанатизирани лица, под влиянието на вражеската агентура и пропаганда, активизираха дейността си за създаване на затруднения при провеждане на мероприятията на Възродителния процес. Така през м. май 1985г. е създадена противодържавна група за извършване на терористични актове.

Нейната непосредствена цел е била, да организира отвличането на автобус със заложници – деца, участници в Асамблеята „Знаме на мира“, туристи или ученици, а след това да постави пред българските гранични служби условието, срещу освобождаването на заложниците, те и членовете на семействата им, да бъдат безпрепятствено пропуснати в Турция. “

2. Филм – Разговор със сем. Попови.

А тук вече разбираме какво значи да се измъкнеш легално от опеката на родната партия и ДС.

Доктор Попов си е намерил работа в Западна Германия, в Бон, и иска да замине с цялото си семейство. Но току–така не се напуска комунистическия рай с евтините домати, боза от 6 стотинки, евтиния хляб, с който се хранят домашни животни и т.н.. В продължение на месеци той е привикван на беседи в Държавна сигурност, на които му се разяснява интереса на „определени кръгове“, които чрез него да водят „антибългарска кампания“ в Западна Германия и да не се поддава на тяхното влияние.

Цялата беседа е невероятна с непрестанното дуднене на агента от ДС, който не си завършва изреченията, а само върти и цикли намеци около темата с „кръговете“ и „кампанията“ (нещо като в-к „Репортер“ в днешно време). Разпитва подробно цялото семейство дали иска да замине за Германия (вероятно очаквайки да открие някаква пукнатина, някакво разногласие в мненията, за да натиска в слабата точка). Синът на семейството, който скоро ще навърши 16, го уверява, че дори да замине за Германия, родината му остава България и смята да се връща често при приятелите си. Плахо пита, дали ще бъде разрешено на семейството да се прибира с кола от Бон. 

(Един нюанс, който голяма част от зрителите не биха забелязали. В Народната република, някъде преди 18–тата си година, младежите се превръщат в „донаборници“, т.е. в потенциални кадри на Българската народна армия, и народната власт им обръща специално внимание, да не би да заминат нанякъде и да не успеят да минат през мелачката на родната казарма, затова режимът на напускане на страната от донаборници беше по–тежък.)

От разговора научаваме, че такива беседи със семейство Попови е имало няколко през няколко месеца (!) и вероятно още няколко ще има до заминаването. Потресаващ е стоицизмът на семейството, които геройски изтърпяват безумното каканижене по политически теми, прикритите заплахи и баналните смешки на разпитващия офицер.

3. Третият филм е за един от разпитите на Петър Манолов, поет и дисидент, от основателите на Дружеството за защита на правата на човека.

(бях толкова погълнат от този филм, че нямам кадър от него)

Определено най–интересният от всички филми, още повече че самият Петър Манолов присъстваше в залата сред зрителите.

Петър Манолов е поет, който тогава живее изолиран живот някъде край н. Емине, и който в началото на 1989г., заедно с Илия Минев, основава Независимо дружество за защита правата на човека в България. Малко след това е арестуван, а целият му архив – стихотворения, поеми, пиеси, е конфискуван от ДС. Започва гладна стачка.

През февруари 1989г. започна масирана пропагандна кампания срещу Петър Манолов, като в пресата бяха публикувани негови стихове, които трябваше да възмутят гражданството с еротичната си вулгарност и с неконформизма си и да бъдат обилно разкритикувани от класово–партийни позиции от дежурните литературни критици.

Помня как в казармата четях масово публикуваните в централната преса (!) цитати от тези невъзможни за съществуване по време на социализма стихове, и от които трябваше да се убедим в равенството

 неправилен поет = борец за човешки права = изрод.

Стиховете наистина бяха доста вулгарни, но и събуждащи интерес. Искаше ми се да мога да прочета целите стихотворения.

Откъсът от филма, който гледахме, е запис на разпит на Илия Минев в Държавна сигурност, на около 20–тия ден от гладната стачка.

„Вече изпусках ацетон“, каза Петър Манолов след прожекцията.

Разговорът се върти около творчеството на поета и ако не беше тъжно, щеше да е много смешно...

След прожекцията Петър Манолов отговори на множество въпроси, а и други хора се включиха със спомените си от онова време.

Безценно.

А аз си припомних за неистовото желание да по–просветените и търсещи умове в България преди 1989 г. „да излизат“ извън страната, да виждат белия свят и за възможността само на малцина привилигеровани (между които попадаше и моето семейство) да го правят. В „Задочните репортажи...“ на Георги Марков е трогателен разказът за приключенията на дърводелеца от трамвайното депо Пенчо Данчев да получи задграничен паспорт, за да посети роднините си в Белград, а в Паспортният терор се вижда цялата порочна система, с която ДС и служителите ѝ рекетират българските граждани за всяко напускане на страната.