Тъжната съдба на шахматните пешки.

Понякога в тоя блог си пробвам късмета да правя прогнози за това, което ни чака в бъдеще. Веднага след изборите предрекох бляскаво политическо бъдеще на „Атака“ и на нейния лидер Волен Сидеров.

Нямаше къде да сбъркам, си мислех аз – Атака може да играе много по–правдоподобно ролята на опозиция в парламента от ГЕРБ и така, стъпка по стъпка, натрапвайки на публиката сравнението между дезориентирания Борисов и целенасочения Сидеров, на час по лъжичка да поглъща електората на Борисов (или поне по–неориентираната част от него) така, както боа поглъща сърничка. На Сидеров просто му остава лесната задача да реве като магаре от парламентарната трибуна и от медиите и да бие по един зад врата на Борисов всеки път, когато Борисов допусне грешка, а Борисов и без друго прави повече грешки от верни стъпки откакто е опозиция в новия парламент.

Днес се вижда отчетливо, че това бъдеще е погребано и не бих казал, че ми е много жал за тази прогноза.

Приятно бях изненадан, когато открих, че и Самуил има подобна теория.

За щастие бях сбъркал и като бях извадил от сметките и активната средна класа, решавайки че завинаги е потънала във вътрешната емиграция на професията и семейството.

Добре, но къде сбърках? Очевидно сбърках, смятайки че Волен Сидеров и Атака имат работещ инстинкт за самосъхранение. Че кой се самоубива така, прибързано, на гола поляна, при доста позитивни изгледи за бъдещето?

Ето тук е и грешката ми – не е правилно да се разчита на тези инстинкти, както не е правилно да се разчита на инстинкта за самосъхранение у шахматната пешка. Тя, наистина може да се превърне в царица (накъдето беше тръгнал и Сидеров), но главната фигура в неговата игра – невидимият владетел, който дърпа конците му, пожела да го принесе в жертва още в първите ходове на играта.

Така че Сидеров няма да бъде първа политическа сила в следващия парламент, а може дори и да не влезе в него.

Втората ми грешка е свързана със оценката ми на вероятността за самоубийството на БСП и ДПС. Стойчо често казва, че БСП са идеалната опозиция и това е вярно – те са една компетентна и доста активна парламентарна опозиция (с лоши идеи, но това е друг въпрос) и след като се мариноваха четири години в опозиция, очаквах че, преминали през опозиционния катарзис (да, нарочно го употребих  ;)) ще могат да лавират и да прокарват интересите си доста по–добре между формалните претенции на европейските партньори и що–годе добрия тон в политиката.

Но, изненада! И БСП, и ДПС се държат така, като че ли нямат четвъртвековен опит в демократично избран парламент и управленски опит от няколко мандата, провеждайки същата самоубийствена политика на шахматната пешка.

„Защо? Защо им трябваше на баир лозе?“ – се питахме заедно с приятелите ми, докато „поздравявахме“ от площада най–късо управлявалия неслужебен кабинет след промените.

Отговорът, изглежда, е същият – защото не политиците взимат решенията, а конците се дърпат от други кабинети, които нямат проблеми да жертват по някоя фигура в голямата игра. Тоест, теорията, която колегата Генов изложи в студиото на bTV, че всичко опира до краденето от контрабанда, европейски пари и държавни поръчки, а политиката е второстепенна, изглежда най–вярна.

Ситуацията с управляващата тройна коалиция изглежда толкова нещастно, колкото пристрастен комарджия, при който са довтасали дебеловратите кредитори с написаните на ръка записи на заповед.

Можем да запишем в учебниците по история и най–бездарно пропиляната изборна победа в новата история на България след най–бездарното и безотговорно падане от власт на кабинета „Борисов“.

Какво ще се случи сега?

Както при всяка криза – хоризонтът на прогнозите е много къс. Всеки ден се случва нещо ново и неочаквано. За съжаление, проточилите се протести могат да доведат до тежка радикализация на опозицията и до потъване на рационалните и конструктивни опозиционни гласове, което изглежда е и целта на управляващите.

Но аз съм по–скоро оптимист, че правителството вече е дало оставка, само още не е решило как да се оттегли, запазвайки най–много позиции и минимизирайки щетите.

Така че, да се готвим за избори и дано този път се получи по–добре.