Д-р Асен Хаджиянев: Моето място е тук, в България

Имаме прекрасни специалисти. Често обаче информацията ни за тях е няколко реда – каква е специалността им, къде работят. А в биографиите им са вплетени много съдби, професионалният им път е съпроводен с много труд и напрежение – в името на живота. Представяме ви един от тях - д-р Асен Хаджиянев, д.м.,  специалист по неврохирургия. Работи  в УМБАЛ "Св. Иван Рилски”  гр. София,  Клиника по неврохирургия. Асистент в Катедра Неврохирургия - Медицински Университет, гр. София. Член на Българското дружество по неврохирургия. Член на WFNS, EANS, EANO. Извършва оперативни интервенции – тумори на централната нервна система: главен и гръбначен мозък, дискови хернии на шиен, гръден и лумбален отдели, травми. Ендоназална микроскопска и ендоскопска транссфеноидална хирургия по повод невроендокринни тумори –Хипофизни аденоми.

Потомствен лекар ли сте? Обикновено тази професия е предпочитана от децата на лекари. Не точно, но имам близки роднини  лекари, цяло семейство, племенница на  дядо ми, която той много уважаваше заради професията. Какво определи избора Ви?

Хуманитарният профил на професията и интересът ми към рисуването. Гледах един филм, когато бях на 15-16 години, за Леонардо Да Винчи -  бил естет, художник, изследовател и изобретател,  а и имаше негова изложба в София. Посоката е човекът...

Имахте ли "гръб” или градихте кариерата си сам: и ако е така, какви са трудностите, които срещахте в тази битка – казвам "битка”, защото по-често е така, липсва шанс и си сам срещу чужди амбиции, неразбиране, а защо не и завист?

Не, не съм имал гръб, както някои други мои колеги. Специализацията ми беше платена и се налагаше да работя допълнително  друга професия, за да се издържам. Завист не съм срещнал, защото не съм бил потенциална заплаха за никого. Назначиха ме на работа заедно с един колега, с който деляхме едно място и заплата. Бяхме обаче отдадени на професията и стояхме от сутрин до вечер в операционната. Шанс има всеки човек и ако  го получи и се докаже, той ще успее.

Чужд специалист оповести в медийното пространство името Ви и го свърза с професионализъм. Как разчитате понятието "професионализъм”?

Оценката на чужд специалист е признание за всеки лекар.  Професионалист е човек, който владее и познава тънкостите на професията си, без обаче да се превръща във всезнаещ и всеможещ. Един професионалист винаги трябва да знае докъде се простират неговите възможности, без да се надценява и излага на риск живота на пациента си.

Необходими ли са и човешки качества, освен професионализъм, в професията на лекаря? Вие от кои сте – от мълчаливите лекуващи или от общуващите със страдалеца пред Вас?

Добрата дума също лекува, един лекар трябва да предразположи пациента си, да спечели доверието му. Пациентът доверява живота си  на човека, който ще го лекува. Моята концепция включва задължителна беседа с пациента, той трябва да е наясно как ще се лекува, какъв е рискът и какво може да се случи. Загубата на пациент е трагично събитие не само за близките му, но и за лекаря. Имам няколко случая, в които съм губил пациенти и въпреки скръбта си близките  са благодарили искрено за положените грижи и усилия. Определено съм общуващ със страдалеца.

Специалността, съпоставена с други специалности, ми се струва доста по-сложна. Какво изкушава един лекар, за да я предпочете?

Всяка медицинска специалност е сложна. Моя позната на времето ми каза, че болните, които се нуждаят от неврохирургична интервенция, са обречени. Не можете да си представите какъв гняв предизвика това у мен. Обезсмислянето на труда на моите учители и колеги, както и моя собствен ме ядоса страшно, но пък тогава разбрах защо аз съм предпочитал тази сложна  и смислена професия, която връща към живот хората.

Кои са методите, които дават ново лице на неврохирургията. Има ли възможност, след толкова натрупано човешко познание,  за открития в тази област?

Мозъкът, казват, още много щял да ни изненадва... Високите технологии дават това ново лице, те съпътстват човешкото развитие.  Що се касае за мозъка, разбира се, че  ще има още много изненади и открития.

Не изпитвате ли страх, когато приближавате операционната маса. Струва ми се естествено да е така. Как преодолявате това състояние?

Не, не изпитвам страх. Ако ме е страх, няма да съм неврохирург. Когато бях по-млад съм се притеснявал да не причиня увреда с неумението си и това е изработило у мен рефлекса да бъди винаги по-предпазлив и внимателен. Припряността и прекомерното самочувствие винаги водят до лоши резултати.

Една човешка история, която Ви връща към себе си. Искате ли тези мисли, тези спомени – или се отдалечавате от тях. Умеете ли да забравяте?

Човешки истории и съдби много, спомням си историята на 10 годишно дете, загубило и двамата си родители,  отглеждано от баба си и дядо си. Диагнозата беше тежка:   злокачествен мозъчен тумор. Операцията беше успешна, с  добър изход до 17-та година на детето,  след което настъпи най-лошото: рецидив и невъзможно лечение. Детето беше вече голямо момче и осъзнаваше съдбата си, сълзите му не спираха...... Но помня и друг случай -   жена на 48 години, която оперирахме двукратно по повод на мозъчен тумор с лоша прогноза. До ден днешен тя е жива и работоспособна, има вече внуче, туморът сякаш изчезна от живота й.

Кои са учителите Ви – не само в професионалния кръг. Защо точно те?

Работата си започнах  в отделението, където ръководител тогава беше  доц. Романски,  впоследствие той стана професор. Ще спомена и  проф. Венцеслав Бусарски, проф. Марин Маринов, разбира се -  и всички мои по-възрастни колеги, с които съм работил.

Какво не одобрявате от съвременното общество, от професията си, какво бихте искали да промените?

Системата на нашето здравеопазване е сбъркан модел, който ощетява  еднакво лекарите и пациентите. Всички от гилдията знаем какви са проблемите, но решението не е в нашите правомощия, други  хора решават, подбудени от всякакви  интереси, лобита и какво ли още не. От контактите ми с колеги от други държави, включително и от Европейския съюз разбирам, че проблеми има навсякъде, което  явно отблъсква младите хора от тази хуманна професия.

Кое е важно за Вас като човек и неврохирург?

Успешно завършеното лечение, защото е комплексно и не свършва с края на оперативната интервенция. Усмивката и радостта на пациента от изчезналата болка, като и възможността да се завърне към нормалния си начин на живот.

Името Ви е "царско”. На кого сте кръстен? Разкажете за Вашия род, какво знаете за предците си, привързан ли сте към родната къща.  

Аз съм кръстен на моя дядо Асен. Той беше роден през 1900 година и беше кореняк софиянец, така да се каже. Неговият род е от Македония и се е преселил в гр. София  по време на Руско-Турската война. Дядо ми беше завършил класическата гимназия в София, където беше изучавал латински език. От него научих първите латински поговорки и особено бях впечатлен от една, която в превод гласи: навреме оказаната помощ е двойна помощ. Фамилията ми Хаджиянев е свързана конкретно с неговия дядо. Един от синовете му е бил хайдутин и е бил екзекутиран от турците на една и съща дата с Апостола на свободата Васил Левски, но на друго място. Това много е тежало на прадядо ми и той е отишъл в Ерусалим, на гроба на Исус Христос, за да търси утеха и така от Яне е станал ХаджиЯне. Другият ми дядо се казваше Георги Бахаров и беше инженер – двигатели с вътрешно горене, завършил в Германия, участник във всички световни войни.

Детството, юношеството: какви бяха детските игри, тъгувате ли понякога за тази свобода, която не налага ограничения; където се чувствате уютно?

Ех, това бяха толкова безгрижни години, игра  през лятото до късно по улиците, където имаше тук-таме по един паркиран автомобил. Зимата се пързаляхме в градинката до СМГ, докато станем вир вода. Незаключените входни врати, стария ръчен хляб от фурната на ул. "Искър”, печените тикви и кестени, които се продаваха на едни големи дървени колички и какво още не......  София, както аз я помня, старите къщи и улици в централната част, по които и до днес обичам да се разхождам пеша. Нашата къща е била унищожена по време на бомбардировките на София от англо-американската коалиция. Моят дядо я възстановил, но след това е била отчуждена, за да се построи голям тухлен блок, в който и до днес живеем с част от моите роднини. Уютно се чувствам в планината зимата, да, колкото и това да се струва невероятно на някои хора, да, студено е, но на мен това ми харесва, чисто и  бяло, тихо е. Харесва ми и лятото, но зимата ми е по-любима. А иначе уюта го създават хората и по-точно семейството.

Приятелите – от онези дни или нови? Кои са Вашите приятели?

Интересен въпрос, оказа се през годините остават малко, но верни приятели. Идват нови и си отиват стари, но имам двама,   ако поискам помощ  от тях, и накрай света ще се отзоват. Единият  е от по-новите, а другият е от старите.

Безработицата прати много специалисти в друга посока – шофьори, строители...Вие минахте ли през такова отклонение?

Не съм бил безработен, имал съм възможност да стана икономически имигрант, но не съм се и замислил да го направя, въпреки че моята професия и тази на съпругата ми (операционна сестра) са търсени в чужбина. Смятам, че моето място е тук, в България.

Ако се погледнете отстрани – какъв характер сте?

Труден, но не невъзможен.

Книгите,     които четете. Какво друго има в живота Ви, освен скалпела?

Разнообразни, преди години си купих Корана и няколко книги, свързани с будизма, интересно ми беше да ги съпоставя с християнската религия. Установих за себе си, че ислямската религия и християнската се преплитат в началото си. Будизмът е различен.  Определено не съм религиозен. Иначе обичам книги, свързани с историята на град София, произхода на българите и славяните, древните места. Спортувам в свободното време, преди много рисувах... Сега нямам време за това.

Решението: как стигате до него? Импулсивен ли сте, колебаете ли се, очаквате ли чуждо мнение, за да съпоставите своето...

Импулсът може да доведе до задънена улица всеки. Който е натрупал поне малко житейски опит знае, че импулсивните решения не са най-доброто. Има решения, които човек взима самостоятелно,  има и други, които обсъжда с близките си хора. В професионален аспект винаги съм се допитвал до по-опитен човек, приятно ми е, че сега млади колеги се допитват до мен. Във всеки спор се опитвам да  погледна от страната на противника,  да видя неговата гледна точка. Мисля, че това помага.

Чувствата в живота Ви. Споделяте ли мнението, че мъжът трябва да овладява чувствата си, да не ги показва?

Виждал съм сурови мъже да проронват сълза, не смятам, че е срамно. Виждал съм малка и дребна жена да се бори за съпруга си. Чувствата трябва да се показват, но не да се драматизират или изопачават.

Информацията и Вие – мястото й в живота Ви?

Огромно място има в живота ми.  Без информация няма развитие на личността не само в професионален аспект, но и в личен.  Проблемът е в изопачаването и манипулирането на информацията, особено в ерата на съвременните технологии. Трябва да се пресява много внимателно и да се извлича само полезното.

Какво мислите за подражанието? Искали ли сте да подражавате на някого, да приличате на него?

Възхищението от някого може да отдалечи човек от самия себе си и да го приближи към чуждия образ. Моделът, който е привлекателен за Вас. Отношение към модата – цар Траян е бил гладко избръснат и това е бил моделът за всеки мъж.. Всяко младо момче иска да прилича на някого, на определен типаж. С годините това желание намалява, като се засилва собственото  его.  Винаги обаче може да се възхитиш на някого за нещо, което ти не си могъл да постигнеш и да те мотивира да го направиш. Но не смятам, че това е подражание, а по-скоро вяра в собствените си възможности. Мъжът трябва да бъде спретнат, винаги обръснат, с чисти дрехи и излъскани обувки. Облеклото трябва да съответства на неговото положение,  свободното време и спорта са в зоната на изключенията. Моят дядо, на който съм кръстен, дори  в къщи  стоеше с вратовръзка и много държеше да бъде гладко обръснат и с лъснати обувки.

Остава ли време за семейството, за децата – или неврохирургията измества всичко?

Малко време остава наистина, но никога не се поколебавам да го използвам, за да съм с тях.

Природата и Вие: трогва ли Ви пробуждането на пролетта, зрелостта на лятото, наивната белота на снега...

И още как, нашето географско местоположение ни предоставя възможност да изживяваме в рамките на една година всички сезони. Няма нищо по-хубаво от зелената пролет, слънчевото лято, златната есен и бялата зима.

Има ли песен, която харесвате повече от другите, личност, филм, творец, фраза?

Конкретна песен нямам любима, но мога да слушам всякаква музика без т.н. попфолк. Наскоро един мой пациент ми подари двоен компакт диск с църковно песнопение на Патриарх Неофит. Не съм се увличал никога от църковна музика и не съм дълбоко религиозен, но неговото песнопение ме порази. Иначе определено съм фен на рок музиката. Обичам сериозните филми, когато бях ученик, а и после като студент посещавах кино Одеон, там даваха интересни филми. Сега си гледам в къщи. От художниците харесвам модернистите и тези  платна, които са с наситени ярки цветове. Преди години посетих музея Прадо в Мадрид, беше доста потискащо, като в средновековието. На другия ден бях в музея на модерното изкуство, определено това е "моето” изкуство.

Примирявате ли се или сте борец, когато срещате несправедливост?

Откакто свят светува, несправедливост съществува. Разбира се, че не съм равнодушен към несправедливостта. Не мога да не се възмутя и да не се изправя  срещу нея.

Любовта – какво е за Вас, не говоря за чувството състрадание, което болните очакват от Вас.

Трябва ли ни любов? Влюбването траело средно между 6-8 месеца и се дължало на повишеното отделяне на ендоморфин от мозъка.  Аз обичам жената до себе си вече повече от 19 години  и смятам, че  всеки човек се нуждае от много любов през целия си живот.