"Велико събитие няма. Само с последствията си събитието печели венеца на славата..., Батак е предоставен на собствените си сили, Перущица гори сама, Брацигово е откъснато, Еледжик захвърлен, Петрич, Поибрене, Мечка чакат смъртта си, Копривщица се е предала преди време, а Панагюрище – столицата на цялото дело, се бие само и само се принася в жертва за доброто на общото отечество".
Така започва встъпителната бележка на Третия том от голямата История на Априлското въстание, която пише историкът Димитър Страшимиров. Това е най-краткото, но и едно от най-съдържателните описания на военните действия в Панагюрския революционен окръг.
В тези селища сега, 137 години по-късно, хората бегло си спомнят от разкази и исторически бележки за чутовния подвиг на онези истински родолюбци, които въстанаха срещу петвековното турско робство. Не, сега да кажеш, че си патриот е ретроградно, остаряло, признак на задръстеност. Сега е модерно да си космополит, гражданин на света. Корените не са необходими на всички сега, нали?
Не е ли истина, че все по-рядко в народната памет, а и в световната история, се появява споменът за героичния подвиг и безкористната патриотична саможертва на героите?
Все по-малко достойни политически фигури коментират и тълкуват онези събития, довели до свободата, в която поколенията на демокрацията се окъпват така щедро.
Не, не всички могат да тълкуват историята. Но всички трябва да са я чели и да познават. В ръцете си да понесат тритомника на Страшимиров. Да видят последните страници с имената на онези, окъпали с кръвта си родната земя, за да се нарича тя днес свободна и българска. Страшно изглеждат Страшимировите списъци, от които гледат стотици неизвестни имена. Неизвестни, може би, защото някой някога е решил, че не може да има двама апостоли, две княгини...
Днес в Панагюрище има празници, хиляди се стичат и ще чуят тези имена. Да, някои от тях ще бъдат прочетени.
Но историята не е само за площада, където политиците ще четат написани речи, историята е и в музея, където само няколко оцелели къщи от въстанието, стоят като живи паметници на събитието и разказват по-добре от всеки историк, историята е в книгите, в истинските летописи. Нека намерим място за нея и в сърцата си, днес, 137 години по-късно.