На 20 април си спомнете за свободата и не я сравнявайте със салама!

Свободата, драги читатели, наистина е като салама, който ни се рекламира. Можем да я определим като нещо сладко, напъхано в черво, което сме готови във всеки един момент да нарежем и да се възползваме, задоволявайки безкрайния стремеж към чревоугодие на бездуховното ни съвременно общество. Може би, заради това и на днешния ден интерпретирахме свободата по необичаен начин – свобода от данъци, свобода от правителството.

Така е. Ако някога се борихме, за да имаме свое правителство, днес искаме да се освободим от него. Интерпретацията на темата за свободата, пречупвана през призмата на съвремието, винаги е някак рискова. Може би, защото ценностите са сменили необратимо своя смисъл, а може би..., защото необратимо са го загубили.

Но все пак, струва ми се за редно поне на днешния ден да си спомним за онова старо значение на Свободата, дори и да ни обвинят в ретроградност и да си кажем честно няколко думи за съвременното общество..., дори да ни обвинят в черногледство.

Битието на България е битие на стремеж - за Свобода, за Обединение, за Независимост. Историята на Хилендарския монах запали първата свещ на народната свяст и възбуди българското самосъзнание. Пламъкът на тази свещ набираше сили дълги години, за да възпламени първо борбата за независима църква и след това да достигне своя връх в избухването на Априлското въстание.

Обичаме да казваме, че това събитие ни "прави равни на другите европейски народи". Въстанието наистина е връх. И когато чета или чувам "недостойните" интерпретации на историци, публицисти и политици, робуващи на някакви идеологеми, как го "подценяват" поради "некомпетентност", "глупост" или "умишлена подлост", си припомням думите на Димитър Страшимиров, който казваше как "в Панагюрище една държава стъпваше на своите нозе".

Успокоявам се. После пак чувам как в Батак не е имало клане от поробителите, а българи-помаци са убивали българи-християни. И като за финал може би, ще си спомните твърденията, че у нас робство не е имало. То било само някакво "османско присъствие", защото на българите било позволено да имат имоти. Значи не си роб, като спиш в къща, която си е твоя, но в която могат във всеки миг да нахлуят, да отнемат децата ти, да изнасилят жена ти, а тебе да те убият. Собствеността е мяра за робството, а не животът, така ли излиза?!

Априлското въстание е събитието, което дава отпор на всички родоотстъпнически твърдения, то е и върхът на българското Възраждане. Допълнително достойнство му придава фактът, че българите решават да не посягат на мирното турско население. Този факт ярко свидетелства за високия хуманизъм, от който са обхванати българските революционери при подготовката на въстанието.

Негова главна задача е извоюването на национална и политическа независимост на българския народ от петвековния османски поробител. Поради това то заедно с Руско-турската освободителна война (1877- 1878 г.) изиграва фактически ролята на революция.

Всички знаем срамния фрагмент на предателството на въстанието, което предизвиква и ранно избухване в Копривщица. На 19 април, конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в града, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет.

За да предотврати тази акция, Тодор Каблешков напада конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от заптиетата са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията става начало на въстанието. Веднага Каблешков изпраща писмо до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV-ти революционен окръг. В нашата история това писмо е известно като "Кървавото писмо", защото е написано с кръвта на един от убитите заптиета.

Веднага след получаването на писмото в Панагюрище, Бенковски обявява въстанието. На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова – Райна Княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта - Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Бързото разрастване на бунта разтревожва турските власти. С мълчаливото съгласие на западните велики сили Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозушки орди от Южна България. Макар и слабо въоръжени, поради преждевременното избухване на въстанието българите дават отпор на многократно превишаващия ги противник. След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище.

Най-дълга съпротива оказват въстаниците под връх Еледжик под командата на Телийски. Копривщица, макар незаета от въстаниците, е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието фактически е потушено.

На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от нередовната войска на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население.

В продължение на три дни загиват над 3000 души - жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. И още десетки села и градове биват опожарени.

Въпреки че претърпява поражение, Априлското въстание изиграва огромна роля. То показва непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековните вериги на османския поробител.

"А на Русия – нека тя да заповяда...", казва Бенковски, гледайки от хълма опожареното Панагюрище. И гласът бива чут.

Много и различни са мненията дали руският император решава да помогне на България заради интересите на Русия или заради впечатленията от подвига на "братята славяни". Необходимо е обаче да се признае, че подвизите на руските освободители, не са лъжа. Без тази намеса, историята едва ли би намерила така бързо, подобно развитие – а именно последвалата Руско-турска осободителна война и окончателното решаване на българския национален въпрос.

Трескавата му подготовка, преждевременното избухване, борбата и удавеният в кръв, но достоен и политически резултатен финал на делото неслучайно получават отзвук в Европа, Русия и дори в САЩ. Десетки хиляди са жертвите, над 200 – изгорените села. Едва ли ще бъде пресилено, ако кажем, че този ден заслужава да бъде национален празник на България, защото наистина той е денят на рождението на Новата българска държава.

"Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас.

Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двайсет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили - изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде - ужас след ужас..."

С тези думи американският журналист Джанюариъс Макгахан описва картината на Баташкото клане.