Давид Фоенкинос: Моите реалности рядко се появяват в книгите ми

 Уважаеми г-н Фоенкинос,

    Тази година сте в моя живот, макар да не знаете това. Всъщност, това е съдбата на талантливия творец – да населява мислите ни, да ни предизвиква към диалог, осъществен в мълчание, затворен в нашия свят. Това са великолепните минути на духовен екстаз, когато можеш насаме да си поплачеш, да се засмееш, да нарисуваш върху лицето си някаква гримаса – рисунка на чувство.

   . Две книги тази година ме потресоха – не знам дали това изразява чувствата ми – развълнуваха, събудиха тревога и нежност, всичко в мен се изправи на пръсти, за да надникна в себе си и в описаните съдби. "Щиглецът” на Дона Тарт и Вашата "Деликатност”. По-късно прочетох "Спомените”, "Шарлот”... Ако се спра на две неща само в "Щиглецът” и "Деликатност”, ако просто ги изведа пред останалото, това ще е трагичното, драматичното и нежността, емоционалната обвързаност. Поне аз почувствах тази плетеница от две различни линии, които звучат неотделимо с цветовете, пластовете и гласовете си. Мисля, че Вие и в другите си книги ги събирате заедно в двете си нежно-тревожни шепи... Щастието и... агонията.

                                                                       Юлия Пискулийска

Обикновено в една книга се влиза бавно, читателят се приближава към една нова история... Във Вашите книги веднага влизам като в уютна стая, историята веднага ме повежда след себе си. Мислите ли повече време за това начало – или то е импровизация, внезапно хрумване, осеняване в мига?

Всеки роман беше особено приключение. Както историите, които човек изживява. Някои книги бяха водени от чувство за увереност от началото до края, други са писани опипом, с търсене, с изненади от страна на героите. Всичките ми книги са различни и съм ги написал с различна енергия, по различен начин. Но щом веднъж първият изблик или вдъхновение са предадени, прекарвам часове и месеци да шлифовам разказа си.

Написаното от Вас е характерно – и все пак, всяка книга е различна. "Деликатност” е плавно разказан живот, "Шарлот” е фраза след фраза, всяка на нов ред. Вие обяснявате това стакато – просто след всеки ред трябва да си поемете дъх. Животът на съществувал човек, възкресяването на истинско име – по-трудно ли се превръща в книга? Документалистиката като част от почерка на един писател.

Шарлот беше най-трудният ми роман. Но преди всичко по емоционални причини. Исках да опиша нейната история, но исках преди всичко да изразя защо тя толкова много ме вълнува. Понякога са нужни години, за да намериш верните думи, за да изразиш това, което имаш дълбоко в себе си; през повечето време човек не разбира себе си, а се оставя да го води удивлението.

Казвате, че картина на Шарлот Саломон Ви предизвиква да потърсите факти от съдбата на тази немска художничка от еврейски произход, умъртвена в Аушвиц. Патрик Модиано тръгва след едно съобщение в стар брой на "Пари соар” –  в рубриката "От вчера до днес” е името на изчезнало момиче, Дора Брюдер. И тук се появява Аушвиц. Защо талантливи  творци се връщат към този ад? Ако използвам Ваши размисли – писането връща ли ни онова, което си е отишло, намалява ли болката от непоправимото?

Непоправимото е непоправимо по същина. Един от мотивите ми за Шарлот беше, разбира се, да я измъкна от тази ужасна зона на забрава, в която тя бе потънала. В този смисъл сте права – писането има за цел да съживи изчезналото. Последните месеци ми донесоха огромно вълнение, защото успехът на книгата доведе до това, че Шарлот стана известна, и скоро ще се организират големи изложби с нейни творби.

Вярвам на всеки написан от Вас ред. Защото описвате живота такъв, какъвто е, отношенията, вътрешните сблъсъци, страха и хилядите питания, които се кръстосват из душите ни... Пишете за неказаните думи, които си дължим, за болката, която трябва да преодоляваме, за деликатността, която понякога не е видима... Животът на Натали е среща със смъртта и проглеждане за деликатното човешко поведение. Познавате ли такива жени – и доколко характерите от Вашите книги имат своите прототипи?

Не познавам Натали, но познавам много жени. Нямам предвид сексуалната страна. Още от юношеска възраст съм приятел с жените, слушам ги, обичам ги. Натали може би е смес от това, което усещам, когато общувам с тях. Аз съм много свенлив. Моите реалности рядко се появяват в книгите ми, но постоянно се подхранвам с емоции, чувственост, опити. И от определен момент нататък това може да формира героиня.

Книгите Ви говорят за познаване на човешката психика, за тънка чувствителност. Дарба ли е това – или натрупване на знания, на опит, самовзискателност. Или и двете?

Има добра връзка помежду ни. Когато отговарям на въпрос, го откривам в следващия въпрос! Опитът е водещ. Но въображението, интуицията, умението да пиша – всичко това е дар. Имам за какво да проявявам голямо смирение. Тук няма моя заслуга. Освен това имам и обсесия за работа, непрестанна и изтощителна взискателност.

Моля за ни разкажете за Вашия род, за родителите,  близките,  родната къща... Ако детството е "кутия с общи спомени” – кои са Вашите, кои са другите в "кутията”? Не познаваме живота на другия човек, казвате Вие. А на най-близките си?

Мога да кажа само, че не произхождам от културна среда. Вкъщи нямаше книги. Майка ми работеше в Ер Франс и пътувахме много. И последно, но най-важно: разболях се тежко на 16 години. Претърпях сърдечна операция и едва не умрях. Всичко идва оттам. Вкусът към думите и чувствеността.

С какво надделя писателството над другите Ви интереси – изобразително изкуство, музика...Или греша, може би не са те – или има и още, и още...

Вярно е. Пред мен се отваряха всички пътища. Но аз нищо не съм избирал. Писането се наложи като основна даденост в тялото ми. И досега е така. Повече от всякога.

Сред предпочитаните от Вас творци са Достоевски, Стравински, Уди Алън, Сергей Прокофиев, Пол Елюар, Милан Кундера. Със сигурност не са само те. Но да видим всеки от тези с какво Ви привлича – поне по едно изречение...

Заради изтока, лудостта и плътността, за гротесковия хумор. Би било прекалено дълго да дефинирам личния си пантеон. Вкусовете ми се откриват в книгите ми. Обичам творби, които са като мостове, които дават желание да откриеш други творци.

Събудихте у мен една привлякла ме в последните години тема: обсебването. Привързаността, която може да посегне към собствената свобода и към свободата на друг човек. Безмерната привързаност, която носи страдание. Но може ли да се "отвържем”?

Нищо не разрушава свободата ни, освен чувството за вина. То е, което ни обединява, измъчва и задължава. Това чувство за вина сигурно е основно, защото човек трябва да се чувства подчинен на чуждото страдание. В противен случай преминаваме през живота като сенки. Аз съм в самото сърце на непрестанната битка между нуждата от привързаност и абсолютната необходимост от "отвързване”.

Интересно е разсъждението за Началото. Каквото и да е то. Казвате, че то връща понякога себе си при нас и отново усещаме вкуса на особеното. Че е скривалище, в което можем да се предпазим от умората. Разкажете ни за едно Ваше начало – на любов, на професия, на тъга. Едно начало и остана ли то като скривалище за Вас?

Мисля, че началото е игра. Но в крайна сметка истинското щастие е да можеш да превърнеш това начало в реалност. В тази умора има почти удоволствие.

Чувството, че познаваме онова, което откриваме – говорите за усещането пред картината на Шарлот "Живот. Или театър?” Как бихте обяснили това усещане?

Това е мистичната ми страна. Както Валтер Бенямин смятам, че нас са ни очаквали на Земята. И че има мълчаливо съгласие между миналите поколения и нашето. Имаме някакви неща в нас, и ни е нужен цял живот, за да ги разберем. Ето доказателство: ние мислим, че действаме, а всъщност толкова често сме подчинени на вкусовете си.

Допадат ми малките открития като "самодоволна минута”, например – речта е изпъстрена със самобитни и свежи определения. Една фраза само е казала много: "Музиката и фантазията”,  "Отчаянието и лудостта”, "На прага на смъртта ни е нужна ослепителна светлина” – при Вас няма "празна фраза”. Как се издържа на такъв ритъм, на такъв перфекционизъм – всяка дума да се отлее точно, да няма матрици, да има мисъл, мисъл, мисъл...

Много мило, но не всички мислят като Вас. Опитвам се да остана в истината на това, което усещам. Искреността ми. Понякога не чакам нищо, когато пиша. Мога да изгубя успешността си. Нищо друго няма значение, освен този стремеж да докосна сърцевината на това, което искам да изразя.

Допадат ми и "пресечките” в текстовете Ви. Някакъв детайл, някакъв факт, който кореспондира със сюжета. Мисля, че това е едно от нещата, които свързват всичките Ви книги в едно. Факт – или думи на личност. Някаква дата. Това убедително казва: достоверно е! Например разписанието на влака Париж-Лизийо, на който се качва Натали...

Да, обладан съм от детайлите. Това ме прави същински психопат на тема дати. Но понякога се отнасям до самозабрава в някоя прическа.

Славата превръща ли писателя в разглезено дете? Свиква ли се с нея – или колкото повече слава – толкова повече глад за слава? Какво означават наградите за Вас?

Славата прави човека крехък. Всъщност писателите обичат да са в сянка. Радвам се на успеха, на нечуваната свобода, която той ми носи, но понякога ме е страх... Странен и ирационален страх. В такива случаи обичам да се скрия надалеч от всичко.

Много често ме довеждате до една неуловима граница между противоречиви неща – мечтата и конкретното, ясното, например. Или миналото и бъдещето. Деня и нощта. Вие самият противоречива личност ли сте? Или? Вълнува ме темата за автор и личност  – когато така пламенно и изящно ни водите към света на деликатността – Вие самият такъв ли сте? Лични впечатления от българската действителност ми откриват разнопосочност между творец и личност. Като че ли пишещият иска да настигне някакъв образ, твърде различен от него самия.

Аз съм въплътено противоречие. Обичам сянката и светлината. Аз съм двоен скорпион. Обичам спокойствието и изстъплението. Обичам да съм обикновен, но искам всичко. Само едно остава постоянно: не смятам, че съм раздут от своето его.

Не ми се иска да Ви питам за самотата, но тя е в един от ъглите на книгите Ви, полуусмихната, самата тя самотна...А понякога успокояващо красива. Един детайл: самотата и Вие?

Самотата е храната ми. Отчасти затова предпочитам да пиша пред това да правя филми.

Променя ли Ви всяка следващи книга? Как се чувствате, когато написвате "край”?

Да, напълно. Чувствам се нова личност след всяка книга. И поради това никога не знам какво ме чака. Новата ми книга, тази след Шарлот, тъкмо я приключих и тя е много различна.

Една самооценка?

Много критичен съм. С изключение на Шарлот, където мисля, че стигнах до предела на всичко, което исках да напиша. Намирам недостатъци в книгите си и никак не харесвам ранните.

Това, което пишете сега. Любопитно: има ли "сценична треска” до още белия лист и после, когато думите започват да го превземат?

След Шарлот не писах цяла година. Нямах никакви идеи. После то се върна. Като дойде, не спира. Но прекарах една година напълно изпразнен, и мислех, че никога вече няма да мога да пиша. Честно да си кажа, това не ме натъжаваше. Писането също е тирания.

Героите Ви споменават много градове – Барселона, Санкт Петербург, Прага... Обичате ли да пътувате?

Пътувам постоянно. Пиша именно по време на път. В момента ви отговарям от един немски влак, който пристига в Хайделберг.

"Спомените” – в тях видях и себе си. Толкова общи неща има в живота на напълно непознати хора... Какво означава за Вас признанието на читателя, че го предизвиквате да се "види”, че мисли за себе си чрез Вас?

Винаги е странно. Много читатели се разпознават в книгите ми и това ме трогва. Защото това значи, че точно съм описал онова, което чувствам, защото всички споделяме едни и същи чувства. Но някога бих могъл да опиша историята на еднокрак психопат и читателите да си кажат: това е моят живот!

Нежното Ви и някак неуловимо, сякаш без акцент описание на природата още повече подчертава нейното присъствие в сърцето Ви. Ако щете, дори бащата на Луиз с неговото обожание на дъжда, с радостта от небесните сълзи... Нарисувайте ни себе си в един миг от това общуване.

Обичам града, улиците, модерността повече от природата. Това е борба между афекта и интелектуалното. Разбира се, понякога ми се иска да се любя със селски пейзаж.

Ще поставя тази поанта, пак ваш израз: Бъдещето като обещание. Какво е обещанието за Вас?

Умиротворение, надявам се. И това сигурно става чрез децата.

 Давид Фоенкинос е френски писател, ярък представител на съвременната литература. Роден 1974 г. Завършил Сорбоната. Автор на 15 романа, преведени на 40 езика.  За всичките си книги има близо 20 награди. "Деликатност” (издадена у нас от "Колибри”) има десет награди. Награда "Сезар” получава филмът, създаден по нея. "Шарлот” ("Колибри”, 2015) има три награди, едната е престижната "Рьонодо”.