Почина патриарх Максим

Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Максим почина тази нощ.

"Oколо 4:00 часа сутринта, на 98-годишна възраст, се престави в Господа главата на Българската православна църква-Българска патриаршия Негово Светейшество Българският Патриарх и Софийски митрополит Максим", се казва в съобщение на църквата.

Св. Синод на БПЦ-БП ще излезе със специални съобщения относно кончината на Светейшия ни патриарх.

"Бог да приеме и помилва душата на нашия многообичан и многоуважаван първойерарх Негово Светейшество Българския патриарх Максим.

Нека по молитвеното застъпничество на Пресветата Пречиста Дева Богородица и по безмерната милост Божия името на Българския патриарх и Софийски митрополит Максим бъде записано в книгата на живота!", добавят в съобщението си от БПЦ.

Здравословното състояние на патриарха се вложи през октомври, заради обща отпадналост. По препоръка на лекарите патриархът не участва в честванията на 98-ия си рожден.

Според един от най-близките му служители - врачанският митрополит Калиник, състоянието на патриарха е добро за възрастта му. Духовникът обаче отказа да коментира подробности около болничния престой на Максим.

Българският патриарх бе и Софийски митрополит. Той служи пожизнено.

Българският патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско, в семейството на Пена Борджукова и Найден Минков Рачев. Кръстен е с името Марин Найденов Минков.

Основното си образование получава в родното село и едва дванадесетгодишен постъпва послушник в Троянския манастир. Прогимназията завършва с отличен успех и от 1929 до 1935 г. учи и завършва с отличие Софийската духовна семинария, когато неин ректор е архимандрит Борис Симов (впоследствие Неврокопски митрополит).

Съучениците единодушно го характеризират като младеж с весел нрав, но сериозен в заниманията.

От 1936 до 1938 г. е бил църковен певец и деловодител в храма "Света Богородица” в град Русе. Насочен от приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил към социално служение, той работи усърдно сред питомците на църковното сиропиталище "Св. Йоан Рилски”.

От есента на 1938 до 1942 г. следва в Богословския факултет на Софийския държавен университет. По време на следването участва в дейността на студентските богословски кръжоци и беседи на православните братства.

На 13 декември 1941 г., през последната година на обучението си, в параклиса на Богословския факултет приема монашески постриг от приснопаметния Ловчанския митрополит Филарет. Приема името Максим в чест на св. преп. Максим Изповедник - светец на светата Църква от VII век, прославен със силна вяра и православна изповед.

Монашеското пострижение става под духовното старчество на игумена на Рилския манастир архимандрит Натанаил. С даването на монашеските обети той посвещава целия си по-нататъшен живот на непрестанно служение на Бога.

На 19 декември - Никулден, 1941 г. приснопаметният Врачански митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в семинарския храм "Св. Йоан Рилски”. В края на 1942 г. Св. Синод го назначава за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Там преподава важните богословски дисциплини: основно богословие и пастирско богословие.

На 14 май 1944 г. в Черепишкия манастир, където е евакуирана и впоследствие остава интернирана Софийската духовна семинария, той приема ръкоположение в йеромонашески чин от Врачански митрополит Паисий.

На 12 юли 1947 г. в гр. Разград йеромонах Максим е възведен в архимандритско достойнство от приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил, който с благословението на Св. Синод, ревниво подбирайки за себе си даровити и благонравни сътрудници, го назначава за свой протосингел.

Архим. Максим остава такъв до 1950 г., когато е назначен за предстоятел на Българското църковно подворие в Москва.

Това назначение е знак за особена отговорност. В онова време за подобен пост се изисква извънреден такт и дипломатичност в общуването със светските власти. Висока оценка за служението на архимандрит Максим в Българското подворие в Москва дава в свои две писма Светейшият Руски патриарх Алексий I до Негово Светейшество Българския патриарх Кирил.

В тези писма се казва: "Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността” (6 септември 1955 г.).

След завръщането си в България от 15 юли 1955 до 1960 г. заема поста главен секретар на Св. Синод, като в периода от 1957 до 1960 г. е и председател на Редакционната колегия на Синодалното издателство с издания "Църковен вестник” и сп. "Духовна култура”.

На 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски” архим. Максим е хиротонисан в епископски сан с титлата "Браницки”. При хиротонията му патриарх Кирил произнася вдъхновено слово на тема "Епископът като съвест на св. Божия Църква”, което слово остава и като духовно завещание към бъдещия Български патриарх.

На 30 октомври 1960 г. ловешките епархийски избиратели единодушно посочват Браницкия епископ Максим за свой архипастир и на 20 ноември той е канонически утвърден за Ловчански митрополит. През време на служението му в епархията на своя роден край, въпреки тежката политическа обстановка, са построени и осветени от него няколко нови храма.

На 25 юни 1971 г. Св. Синод в пълен състав пристъпва към избор на трима митрополити, достойни за патриаршеския престол. На 4 юли 1971 г. след Божествена св. литургия, извършена в синодалния параклис "Св. цар Борис” в София, членовете на Патриаршеския избирателен църковно-народен събор, 101 души, се събират в големия салон на Синодалната палата, за да изберат Български Патриарх и Софийски Митрополит.

След гласуването изборното бюро преброява подадените писмено гласове и председателят на изборното бюро обявява Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Максим за законно и канонически избран от клира и народа Български патриарх и Софийски митрополит.

За разлика от други комунистически страни, в България Православната църква се радва на уважение, макар да е признавана само нейната културна и просветна роля в историята, но не и нейната духовна и спасителна същност.

Въпреки всички трудности в България, Църквата продължава да съществува и да действа, а патриархът да отстоява нейните позиции в редица трудни ситуации. През 1968 г., още като Ловчански митрополит, той съдейства за връщането на монасите в Рилския манастир (няколко години преди това обителта е превърната в "музей”, а монасите  принудени да я напуснат).

Съхранява от разрушение миньорската църква "Св. Йоан Рилски” в центъра на Перник. С твърдата си позиция патриарх Максим не допуска Църквата да бъде въвлечена в т. нар. "възродителен процес” през 80-те години на 20 в.

През 1989 г., когато комунистическият монопол върху властта рухва и "нежните революции” в цяла Източна Европа пораждат огромни очаквания, мнозина се съблазняват да действат по революционен път и в Църквата, като използват антикомунистическа реторика.

Така в началото на 90-те години в Българската православна църква се извършва опит за преврат. Създава се църковен разкол на политическа основа, подкрепен от тогавашната гражданска власт. Учредява се т. нар. "нов Синод”, поставя се "алтернативен патриарх”, издават се уволнителни разпоредби за архиереи и за Българския патриарх.

Завзети са с щурм сградата на Св. Синод, множество столични храмове. За кратко време е окупирана и сградата на Софийската св. Митрополия.

Атаките на разколниците са съсредоточени лично срещу патриарх Максим.

През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, на който присъстват предстоятелите на всички поместни православни църкви. Всички те единодушно препотвърждават несъмнената каноничност на ръководството на Българската православна църква начело с Негово Светейшество патриарх Максим.

С това разколът е обявен за окончателно приключен.

На прием в Синодалната палата Българският патриарх Максим е удостоен със званието почетен доктор на Християнската богословска академия във Варшава.

Същия ден в Гербовата зала на Президентството президентът на Р България Георги Първанов награждава Негово Светейшество патриарх Максим с най-високия български орден "Стара планина”  I степен, за  големите му заслуги в духовния живот на българския народ и за мъдрото управление делата на Българската православна църква.