Не искам синът ми да бъде „интегриран“ на последния чин

Покрай предложенията на Министерството на образованието и науката да се финансират и частните училища, някак настрана от фокуса остана проблемът със съдбата на Ресурсните центрове и обучението на децата със специални образователни потребности. На няколко кръгли маси и дискусии имаше изказани редица притеснения за това, как ще могат общините да поемат ресурсната грижа, която според новия закон се прехвърля към училищата – в разкриващите се Центрове за личностно развитие.

Критиката и съмненията в успешността на реформата се изказват преди всичко заради неяснотата на функциите на тези центрове, отговорността за наемането на специалисти в тях, както и за това, че на самите общини не е вменено като задължение да финансират дейността – т.е., подкрепата за децата. Основен аргумент за закриването на ресурсните центрове и преминаването им към общинските структури и училищата е невъзможността за контрол над учебния процес, който се провежда.

Разбира се, похвали към някои от предложенията в Закона за предучилищното и училищното образование не липсват – положителен факт е интеграцията на децата със специални образователни потребности в масовите училища. Дали обаче тези училища са подготвени за това – като материална база, както и като подготвеност на специалисти. Това са въпроси, на които никой до този момент не може да даде отговор, а уверението, че се подготвят специални стандарти (давано от МОНМ) само отлага за бъдещето най-острите въпроси.

По отношение на действащите в момента Ресурсни центрове има редица мнения – факт е, че някои работят добре, други по-лошо. Факт е също така, че контрол над тяхната дейност трябва да има.

Тревогата за бъдещето им обаче остава да тежи преди всичко на родителите на деца със специални образователни потребности. А те в България са около 11 000.

Именно затова изслушахме разказа на една майка - Дияна Цветкова, която има две деца, които се обучават с помощта на ресурсен учител. И двете, момиче на 19 години и момче на 10 години, страдат от наследствена спастична параплегия. Това заболяване ограничава шансовете им да получат образованието, полагащо им се по право. Болестта засяга възможностите им за придвижване и самостоятелно обслужване, като прогресира с времето, засяга и говора. Но не и интелектуалните им способности.

Към този момент Дони е ученичка в 11 клас на гимназия "Христо Ботев" в Попово, като се обучава по индивидуална програма, в домашни условия, тъй като е силно обездвижена, на инвалидна количка е и може да си служи само с дясната ръка - дотолкова, че да работи с мишката на компютър. Общуването с нея е силно затруднено, тъй като тя не може да говори. Въпреки това учи упорито и не желае да се отказва.

Божидар е ученик в 4-ти клас в масово училище. И той е на инвалидна количка, но си служи добре с ръцете и говори, макар понякога трудно и неясно. Може да се храни сам, но не може да се обслужва напълно самостоятелно.

Искам да разкажа нашата история – не за друго, а защото е една от многото "малки драми" на деца с увреждания и семействата им. Децата лека полека порастват (ако имат късмет!) и стават големи хора с увреждания, но си остават все така незабелязани – сврени някъде, някак си в "между другото" на живота. Поне при нашите условия на живот.

Майката Дияна заедно с децата са преминали през обучение както в санаториум в Момин проход, така и в Тузлата в Балчик, където заради редовната рехабилитация и специализираните грижи при децата се отбелязва временно подобрение. През 2006 година обаче училището в Тузлата се закрива и остава само болничното заведение. От тогава Диана и децата й живеят и учат в Попово – с помощта на преподавателите от Ресурсния център в града.

Първите стъпки обаче и там са изключително трудни, разказа Дияна. Тя е избрала родния си град заради информацията, че все пак в училището има релси и така момичето й, което е на инвалидна количка, ще може да влезе в класната стая. Самите релси пък са изградени от друг родител – заради неговото дете и с лични средства.

Майката обаче присъства неизменно в часовете заедно с дъщеря си и си спомня с благодарност за ежедневната помощ и на охраната, и на прислужничките. "Децата я приеха и бързо свикнаха с нея. За учителите беше по-трудно... Още помня как се бе изплашила една госпожа, когато по някаква причина, кракът на Дони започнал да трепери – това често се случва при нея, и сме свикнали, но не и учителката... Притеснила се много и не знаела какво да направи. Дони се усмихвала, за да я успокои, показвайки й, че не е нещо страшно, но нали не можела да й обясни…", спомня си майката.

Често обаче децата й губят от учебния материал – дали защото са болни или просто защото с инвалидната количка не може да се излезе навън, когато улиците са затрупани със сняг. И не са почистени – както често се случва в нашата родина. Иначе всяка сутрин майката добутвала количката с двете си деца до училището – с късмета, че детска градина и училище се намират в една сграда.

През 2006 година, когато се откриват Ресурсните центрове, започват уроците и със специализираните учители. Диана Цветкова казва, че в този момент е осъзнала, че колкото и да помага, не би могла да се справи с всичко сама. А по усмивките на децата си след уроците тя разбира и колко много са доволни и Дони, и Божко. "Умишлено не посочвам името й (на ресурсната учителка, бел.ред.), макар всички тук да знаят коя е! Просто искам да подчертая, че тя е една от всичките в нашето училище и не само си гледа съвестно работата, но и обича децата, с които работи! И те й отвръщат със същото!"

В момента Дияна изпитва сериозни притеснения какво ще се случи и с двете й деца при едно закриване или промяна в начина на работа на Ресурсния център.

За момичето остава само една година обучение, но на сина й предстоят още много. В неговия клас има още няколко деца със специални образователни потребности, а масовите учители не биха могли да се справят с тези деца сами.

"Страхувам се, че учителите в масовото училище - в по-горните класове имам предвид, няма да имат достатъчно време за работа с деца като моето, те може да имат добро желание за това, но нямат необходимата подготовка и опит... И ако трябва да се овладеят 20-30 младежи, различни по характер, по темперамент, по знания и умения... Едва ли на този учител ще му е до моето дете, което на всичко отгоре, трудно говори... Не ми се иска, всичко, постигнато досега от учителите с моя син, да се окаже напразно и да се започва от нулата... Не ми се иска и той, сблъсквайки се с липсата на подкрепа и внимание, да се разочарова от себе си, и преживявайки неуспехите, свързани с неусвоените знания, да се демотивира и да изгуби желание да ходи на училище.

Така и притесненията за неработещата асансьор-подемна платформа и липсата на подходящи релси до всички етажи в гимназията остават настрана, на втори план - все някак ще се качи (занесе) детето и до последния етаж.

На първо място в тревогите на майката стои успехът на сина й. И макар и Божидар да има място в класа, да има приятели и дори авторитет сред съучениците си, майка му се пита как ще се отрази промяната на него, когато "няма на кого да разчита да му помогне с наваксването и с разбирането на материала".

Тревогата на родителя е основателна – веднъж вече е преживяла това, когато момичето й Донка прекъсва обучението си след като е завършила основно образование. Това обаче я е хвърлило в депресията. Решението на дете и майка да продължат образованието и след 8-ми клас за онова време е станало прецедент.

Както Дияна казва: "Да, беше много трудно – и за нас, но още повече за тях, учителите от масовото училище, които идваха вкъщи! Няма друг такъв случай в града... Но поне вече има надежда – за по-нататък, за други деца... Има някаква малка пътека!.."

Реално натоварването в училище за децата се отразява добре на психиката им. И Дияна знае това, затова и държи синът й да продължи с класовете нагоре и заедно със своите връстници.

Освен ресурсната учителка от центъра, която подпомага Божидар и Донка, в продължение на една година с децата работи и психолог, а допълнително са включени в график за биофидбек. Заради голямата натовареност и много деца, които обслужва Ресурсният център, това обаче е само за една година. За занимания с логопед двете деца на Дияна все още чакат на опашката.

В момента с момчето работи ресурсен учител пет пъти в седмицата, а с Донка - три пъти. Постепенно, освен помощта с учебния материал, ресурсният учител се превръща и в приятел, когото те очакват с радост и усмивка.

Сега Дияна се страхува, че с промените в закона Ресурсният център ще престане да работи, тя няма да може да води и двамата на различни места в (евентуално) разкритите Центрове за личностно развитие – в гимназията и в прогимназията.

А основната й тревога е, че Божидар ще бъде изпратен "на опашката", "на последния чин" в ъгъла на класната стоя, ще бъде изолиран, макар и "интегриран" в клас.