Той работеше за благото на България: Стефан Стамболов

"Добре е такива светли народни празници като Димитровден да ги минуваш в Отечеството си, а особено под бащината си керемида. Весело ти е и е приятно. Димитровден. Ще ли го срещнем и догодина в бащината си земя. О, Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московецът дойде да я пороби и поруси, земни ми живота, а не ма оставяй да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество..."

Кратък, но изпълнен с поврати и блясък е жизненият път на една от знаменитите фигури в националната ни история.

Роден на 31 януари 1854 г. в Търново, Стефан Стамболов учи първоначално в този град, а по-късно и в Духовната семинария в Одеса. Поради връзки с руски революционери е изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет.

Като негов делегат присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), проведено в Букурещ през август 1874 г. През есента на същата година е определен от БРЦК за заместник на Васил Левски и като Апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети и успява да активизира дейността на някои от тях.

Развива извънредно активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и участва в неговото провеждане. След неуспеха му е принуден да емигрира в Румъния. След като пристига в Букурещ, приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира.

Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на Първи (Търновски) революционен окръг. През януари 1876 г. преминава р. Дунав и се отдава на организационна дейност в определения му окръг.

Избухването на Априлското въстание през 1876 г. в Четвърти (Пловдивски) революционен окръг заварва подготовката на Търновския революционен окръг още незавършена. Независимо от това в края на април 1876 г. този окръг също въстава. Въстанието обаче е потушено от османските власти.

Стамболов успява да се укрие и в края на юли 1876 г. се прехвърля отново в Румъния. Поканен от Р. М. Блъсков да поеме редактирането на последния вестник на Христо Ботев - "Нова България". Влиза и в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската война от 1877-1878 г. По време на войната става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение. 

След приключването на войната се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г., Стамболов взема дейно участие в протестното движение против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). 

На 25 години Стефан Стамболов навлиза в политическия живот и реализира една непозната кариера. Без да има нужната възраст, през 1880 г. той вече е избран за народен представител и е сред най-изявените дейци на Либералната партия.

Посреща с голямо разочарование извършения държавен преврат през 1881 г. и рязко се обявява срещу опитите на княз Александър I Батенберг за потъпкване на конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред в страната. След разцеплението на Либералната партия (1883-1884 г.) застава на страната на Петко Каравелов. В края на юни 1884 г., след назначаването на П. Каравелов за министър-председател, е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание.

Като председател на Народното събрание е първото официално лице в Княжество България, което подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Макар и председател на Народното събрание, Стамболов участва като доброволец в Сръбско-българската война, която защитава Съединението на бойното поле. Съединението и неговата защита са удар за руските имперски интереси на Балканите, които не включват съществуването на съединена България извън руските условия.

Подтикнати от Русия, през 1886 г. група офицери-русофили извършват преврат и детронират героя на Съединението - княз Александър I Батенберг. Стамболов се обявява решително срещу преврата и организира контрапреврат, довел до връщането на княза в България.

Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия.

След формално доброволната абдикация на княз Александър I на 26 август 1886 година, Стефан Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 1886 — 7 юли 1887). 

От този момент Стамболов започва да играе първостепенна роля в политическия живот на княжеството. След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакскобургготски, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 г. продължава да направлява цялостната политическа дейност на страната.

Полага големи грижи за развитието на занаятите и индустрията, сключва и първите търговски договори с някои от западноевропейските държави (въпреки формалните пречки от т.нар. "режим на капитулациите”), съдейства за активизиране на културния живот и пр. В областта на външната политика отстоява открита антируска линия. Спрямо вътрешната политическа опозиция проявява нетърпимост и преследва яростно своите противници, включително бившия си съратник Петко Каравелов, с когото са в обтегнати отношения още от 1886 г.  

Въпреки големите заслуги на Стамболов за интронизацията на княз Фердинанд I на българския престол, в началото на 90-те години на XIX в. отношенията между тях започват да се влошават. През май 1894 г. Стамболов подава за пореден път оставката на своя кабинет с цел да притисне княза, но князът вече няма нужда от него и го заменя.  От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Неслучайно тя е известна като "стамболовистка".

7-годишното управление на Народнолибералната партия и нейния лидер е било и продължава да бъде обект на различни, често противоречиви и крайни оценки. Безспорен е обаче фактът, че държавникът Стефан Стамболов поставя независимостта и просперитета на България над всичко.  

Големият политик и държавник, който твърди, че заради България може да погази и законите, си спечелва много противници. Остраняването му от власт далеч не е краят на тяхното отмъщение. На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат и зверски съсечен в центъра на София. Два дни по-късно умира от раните си.