Аниматорът Златин Радев: Не трябва да се спъваме, а да се бутаме напред

Аниматорът Златин Радев е единственият български режисьор, номиниран за "Оскар” (през 1991 г.) за анимацията си "Консервфилм”. Носител е на десетки престижни награди, анимационните серии "Людовик”, заснети изцяло в студиото му в Подуене, печелят награда за най-добър канадски телевизионен сериал.

Горд е, че част от хората, с които работи в студиото тук, са били оценени от световноизвестни анимационни студиа като Pixar. Освен на "Консервфилм”, Радев е автор на филмите "Само за мъже” (1986), "Ех...” (1987 ) и "Шок” (1996) и режисьор на анимацията "Людовик” (2007-08) и "Sandman” (2009).

Известен и като продуцент и режисьор на множество реклами за големи български и чуждестранни фирми, носители на шест международни отличия.

От 2005 г. работи върху пълнометражния филм "The Junks”, копродукция между България, Канада, Германия и Великобритания, на която е сценарист и режисьор и която се надява в неделчено бъдеще да има своята дългоочаквана премиера.

Пет години е преподавал анимация в НАТФИЗ и сега с охота влезе в учебната кинозала на академията, за да представи в рамките на фестивала за анимационно кино "Златен кукер” уъркшоп на тема "Практическо въведение в стоп моушън анимацията”, главно пред студенти-аниматори.

Ето какво сподели той за iNews относно причините да участва във фестивала, нивото на родната анимация и възможностите за реализация в чужбина:

Уъркшопът, който направихте в рамките на фестивала "Златен кукер”, беше с много практична насоченост. Хората обикновено не обичат да споделят с конкуренцията тайни от кухнята, до които са достигнали сами. Какво ви мотивира да споделите знанията си с хора, които биха могли да ви бъдат конкуренция в бъдеще?

Защо не? Аз не го приемам така. На мен ми е приятна тая работа и ми е интересно да споделя с други хора. Смятам, че нещо, което е наистина мое, няма как да ми го откраднат. А това е технология, тя може да се учи. Защо трябва да я научат по-сложно, като могат да я научат по-бързо. И тогава да отидем на някакво друго ниво и там, примерно, да се състезаваме.

Всъщност виждате ли като конкуренти студентите, които сега завършват анимация?

Теоретично, да. Но ние не трябва да мислим само за у нас, трябва да мислим за целия свят. В края на краищата сме в Европейския съюз. Ние още не го разбираме това, но ние трябва да сме част от света. И в този смисъл, да, чувствам се конкурент с всеки, който се занимава с такава анимация, но това не е лошо, а ме кара да съм по-мотивиран.

Значи, аз я разбирам конкуренцията в света по друг начин. Защо светът успява, а ние все още се спъваме? Защото в света всеки се опитва да бъде по-добър от другия, а в нашия свят всеки се опитва да спре другия. И ние, общо взето, се дърпаме назад, вместо да се бутаме напред. Конкуренцията бута напред, тя е хубаво нещо – дърветата растат по на високо, по-здрави, по-прави, за да са на светлина и затова става по-голяма гората. А ние се дърпаме долу и сме в храстите.

Нашият свят, предполагам са Балканите. Балканският манталитет ли ни пречи в случая?

Да, мисля че е нашият балкански манталитет, който ни пречи, за съжаление. Сега, може би се обяснява с някакви робства, с всякакви работи – всеки път си го говорим това – и на бира, и на ракия си ги говорим тези теми. Но затова смятам, че не трябва да сме такива, трябва да сме отворени, да казваме на хората нормално нещата и който може – може.

А от тук може ли да се пробие, за да стигнеш до световния пазар?

Ами аз смятам, че може.

Къде най-лесно се прави анимация – като условия за работа, екип? Вие сте работил по различни проекти в чужбина, имате представа.

Ако щете вярвайте, в студиото в Подуене, което направих, аниматорите бяха в Германия, после бяха и в Испания, на различни места в Полша, и те ми казаха: "Да знаеш, че при тебе беше най-добре”. Не че съм им плащал най-много, просто имахме много хубава атмосфера, имахме си свестни условия. Аз затова имам самочувствието, че сме наравно със света тука. Имаме проблеми с финансирането, това е най-сложно, но не се чувствам втора-трета ръка в никакъв случай.

Ако направим сравнение между родната анимация и тази в света можем да кажем, че по-скоро има с какво да се гордеем или с какво да се срамуваме?

От нищо не трябва да се срамуваме, то си е наше. Всичко си е наше – и дупките по улиците – и ние трябва да го обърнем да е все едно хубаво. Не казвам, че трябва винаги да се усмихваме, напротив, трябва да искаме да ги запълват дупките. Където можем, трябва да искаме да ги оправят нещата, но не трябва да се смачкваме, че някои неща още не са оправени, а по-скоро да ходим и да натискаме.

Какъв нов анимационен проект да очакваме от вас скоро?

Този, за който стана дума – "Бокулците”. Той не е скорошен, от над двайсет години проект е, но сега вече се движи в много по-правилна посока – имаме сценарий, имаме финансиране. Ама има години още. Тая работа с анимацията е маратонска – тя е маратон, не е спринт.