Как израства мъжът според Калин Терзийски

Калин Терзийски винаги е имал интерес към дълбоките човешки чувства и преживявания. Именно заради това не е никак странно, че и най-новият му роман се занимава именно с това – да изследва душевността на двама мъже, през какво преминават и как се променят.

"Войник или упование за обезсърчените" е книга, която се занимава с израстването на мъжа. В центъра са двама приятели, които пътуват заедно из зимна България и си спомнят военната служба, която са изкарали заедно точно на ръба на новото време – 1988–1990-а.

Двамата са на средна възраст – възрастта на обезсърчаването и колебанията. Пред тях има неясно бъдеще. Представители са на това поколение, което загуби всички стабилни ценности и устойчиви ориентири в живота си. И отчаянието винаги дебне зад гърба им – съвсем близо.

Преживявайки премеждия, разговаряйки и спомняйки си, те стигат до основанията на своя живот. До идеята за смелостта и мъжеството – въпреки всичко. Смелостта, която не чака награда от живота, която е готова да се надсмее и над самия живот, за да го накара накрая сам той да тържествува. Над страха, отчаянието и безсмислието.

Търсенията на героите преминават през смелост и надмогване над отчаянието и минават през екзистенциализма, християнството и личния спомен, за да стигне до прости, изкристализирали житейски истини.

Но освен това – романът е и документ на последните 30 години – изпълнен с горчив хумор, лютива ирония и сладка тъга. Както и музиката на The Doors и Джими Хендрикс.

А ето и кратък откъс от романа:

– Знаеш ли от какво сме зависими? – попита ме Джими и подскочи. Хвана се за лоста и се набра, после се отпусна с цялото си тегло и ръцете му страшно се изпънаха.

Точно като въжета. Беше съвършено изпечен мъж.

Представих си Господ, докато прави такива творения като Джими. С една тънка шпакличка. Взема съвсем малко пръст, замесва я с оцет и селитра и прави най-жилавата глина за направа на хора. Лепи по съвсем малко. След това с тънката и остра шпакличка обира всичко излишно. След това пече творението си в адска пещ. Получава се жилав, як, тънък и проклет мъж. Джими. Само сухи жили и тънки, железни мускули, върху които е опъната светла кожа, за да не ръждясват от есенните ветрове.

Джими започва да прави коремни възлизания. Тия упражнения, които като млади наричахме просто "коремни". Джими ги прави бързо, отривисто и като на шега. Докато неопитните гимнастици се опитват да правят това упражнение, като първо се набират, то Джими направо издига краката си и едновременно с това се набира. Краката му минават пред лоста, главата и тялото му отлитат назад; после целият се пречупва на две върху лоста и след миг вече се е преметнал над него. Всичко това прилича на задно кълбо, но върху лост.

Накрая спира да прави коремни, спуска се бавно на земята, усмихва се и кашля мъчително. Може би кашля, от една страна, от хилядите цигари, но от друга страна – от неудобство, задето си е позволил да се изфука със силата си. Защото аз стоя и го гледам със съвсем нескрито възхищение; даже завист няма в погледа ми.

Та той е на четиресет, колкото мене – а се върти на лоста като момче, като пумпал и като луд гимнастик! Все едно е петнайсетгодишен спартански атлет, отхранен със сушено козе месо и отвара от камъни! Затова Джими кашля – за да отбегне моето възхищение.

За сериозния четиресетгодишен мъж възхищението на неговите събратя е като вода за сухо растение. Може да го съживи, но и да го задави. Сигурен съм, че му е много приятно да го гледам с възхита, но в същото време – ужасно се смущава.

– Та какво питаш – казах аз, за да го накарам да престане да се смущава. После сам продължавам, защото помня въпроса му: – Викаш – какво ни прави зависими? Мхм. Мнението на другите ли имаш предвид?

Сещам се какво има предвид, защото вече бяхме говорили за същото. За зависимостта ни от мнението на другите.

– Точно това... – каза Джими и престана да кашля, захвана се да пали цигара.

– В края на краищата нали все пак живеем в общество? – казах аз и го погледнах как драска клечки кибрит, троши ги и върти агресивно кибрита в ръце; така прави всички дребни неща, все едно светът ей сега ще свърши и ще останем в мрака с незапалени цигари.

– Аз ти казвам, че прекалено много се интересуваме от това какво мислят хората за нас. Е, от това страдам аз. Сега примерно, ако не ми пукаше хич, то на мене не ми и пука, обаче ебати и слабакът съм. Никога не съм бил такъв. Съобразявам се. Да не би некой да ме намрази... Да не вземе некой да каже... нещо. Да не нараниме некого. Смятай колко съм пропаднал, щом мисля за това.

– Мда. И аз съм така. Все по-малко... все по-малко. Но все още съм така. Наистина преди беше много повече. Като бяхме момчета... Само това ме ядеше. Какво ще си каже за мене тоя, какво ще си каже за мене оня. Суетна работа. Сега е по-малко. Обаче пак си е същата работа. Но има и друго нещо – казах аз след минута мълчание. – Това не е само суета. Аз... смешна работа... искам да се харесам на Бог.

– Е, то това е естествено – каза Джими и запали цигарата.

– Не, нямам предвид страха от Бог... аз също се и страхувам, страхувам се доста, мамка му... Имам си някакво страхопочитание към Бога. Обаче – никога, каквото и да направя, не минава без да се замисля за това – гледай сега как звучи: не минава без да се замисля за това какво ще си каже Господ за мене. Все едно искам да му се харесам.

– Ами това е, защото си инфантилен! – каза Джими. Всъщност, той каза "инфантилец" на някакъв измислен сръбски език; защото много харесваше да украсява езика си с разни полусръбски и звучащи по-тарикатски думи.

– Струва ми се, че цял живот – продължих аз, без да обръщам внимание на забележката на Джими, който ме слушаше, но се правеше и на безразличен освен това, – сума ти хора – такива като мене, да речем, не познават какво е това да си лош. Нали така? Не са опитвали никога какво значи това – съзнателно да се държиш като свиня.

– Ъхъ – кимна Джими и си обу обувките.

– Ако се държат лошо – разпалвах се аз, – хората обикновено не го правят съзнателно. Или го правят съзнателно, но все си търсят оправдание. Все искат да изкарат, че не са виновни... Тоест все искат да изкарат, че не те са решили да се държат лошо. Разбираш ли? Не те са виновни, а просто обстоятелствата са ги накарали. И винаги после съжаляват и смятат, че са сгрешили.

– Да го еба! – изсумтя малко насмешливо Джими. Той обичаше да ми се присмива, когато започнех да философствам прекалено. Но аз продължих.

– Ти виждал ли си някой, който ей така – като върши нещо наистина лошо, го прави с пълното съзнание, че прави нещо лошо? Винаги всички имат добри намерения! Или пък се оправдават с това, че са притиснати от обстоятелствата.

– Хм, това май стига до въпроса за свободния избор! – каза Джими и аз разбрах, че той с бързия си и остър ум е обмислял думите ми.

– Точно така! – щракнах с пръсти аз. – Никога никой не прави зло просто ей така – само защото има свобода на избора! По своя воля! Никой! Виждал ли си такъв човек?

– Май не... – каза Джими. И пак изглеждаше така, все едно не ме слуша особено внимателно. Но аз говорех предимно на себе си и на Оная Най-Велика публика – Човека От Горе.

– Искам да кажа – продължих аз – че хората не се държат никога съзнателно лошо, защото знаят, че е неприемливо. Не правят лоши неща само защото така са възпитани. Само възпитанието ги озаптява. Не това, че самите те искат да са добри. А това, че другите няма да харесат лошите им постъпки. Просто, как да кажа... не правят зло само защото ги е страх от другите...

– ...и най-вече от Бог... – каза Джими някак между другото и започна да навива някакъв кабел. Той много обичаше да навива дълги кабели от всевъзможни уредби. Има такива хора.