Станимир Гъмов: Децата днес са страхотни!

Станимир Гъмов в последните години стана известен с различните си телевизионни участия, последното от които е в сериала "Етажна собственост". И все пак той си остава куклен актьор по призвание.

Играе активно в представления на Столичен куклен театър, пътува по турнета в чужбина, а сега е зает с международните трупи, които участват във фестивала на кукления и уличния театър "Панаир на куклите", който в момента тече в София.

Срещнах се с него по повод фестивала, за да си поговорим повече за професията на кукления актьор, включително и трудностите пред нея, за това как се заражда любовта към куклите и охладнява ли с годините, за децата днес и преди, какво им харесва и ходят ли въобще на куклен театър.  

Кое сложи начало на любовта ти към куклите? Как въобще реши да се занимаваш с куклен театър?

- Обикновено кукленият актьор отговаря "Еми, не ме приеха драма и нямаше какво друго да правя" и избира куклите. Обаче при мен беше друго – аз бях приет и драма, и кукли и избрах кукли. Защото смятам, че трябва да се промени тая доста остаряла система във ВИТИЗ.

Смятам, че всички трябва да влизат един поток и вече да се профилират втора-трета година. Не можеш ти сам да вземеш решение ставаш ли – не ставаш ли за това. Така че трябва всички да учат и драма, и кукли и да посещават всички часове в началото. И после вече да се отсяват.

По принцип мисля, че всеки актьор трябва да минава през всякакви школи – и да може да пее, и да танцува и въобще да е, както се казва, многопластов. Така че трябва да мине да черпи и да купува от всяко нещо.

А при теб бяха ли мечта куклите?

- Никога не съм мечтал. Аз бях толкова смотан. Не, че сега съм много отворен или готин, ама като малък никога не ми е хрумвало. Аз само стихотворение, примерно, като трябваше да кажа, се насирах в гащите. А пък как стана – де да знам... Всъщност как стана? Ами в гимназията имаше много готин самодеен театър в Стара Загора и доста от хората, които бяха в тоя състав – Стефан Вълдобрев и доста още народ, ме поканиха. И после като разбрах, че не искат диплома за ВИТИЗ и викам "Айде, чао с учението". Еми Антъни Хопкинс знам, че е казал като го питали "Защо стана актьор?" - "Бях толкова прост, че нямаше какво друго да стана".

На шега е започнало всичко, но колко години вече играеш с кукли?

- Еми, аз още от първи-втори курс играя – в смисъл вече работех професионално. Значи вече 19 години.

За толкова време не започна ли да ти писва?

- Писва ти, когато правиш едно нещо по задължение. Когато има тъпо представление, също ти писва. Има такива, сега няма какво да се лъжем – има ужасни беди. Тъпо е, когато го приемаш като работа. Ние не сме счетоводители, не сме чиновници (да не ми се обидят)... Един актьор, ако го затвориш в една стая два на два и да стои пред един компютър осем-девет часа – еми няма да стане. То си трябва въздух. Така че – да, писва, понякога писва.

Основните проблеми, които среща един куклен актьор, кои са?

- Както вкъщи всеки си има битови проблеми, така и в театъра, както се казва – втория ни дом, също ни притиска някаква битовия. Ако щеш – нямаме нормален автобус да отидем на турне, което не е малко. Налага ни се да пътуваме по 20 часа до Загреб, например, което е безумие. Ти стигаш като един парцал и трябва да играеш след малко. Какво друго – базата, заплащане... И в един момент ти се принуждаваш, вместо да си работиш само в театъра и да си изцяло тука, ти работиш на още три-четири места, разпиляваш се.

Това ли е причината повечето актьори да се захващат с кино и телевизионни проекти?

- Да, разбира се.

...или желанието да станат по-известни?

- Какво значи да си по-известен тука - пред два милиона българи и един милион цигани. Глупости са това. И там заплащането е ниско обаче. И по телевизията, по сериалите – навсякъде е ниско. И всички се оправдават с кризата.

За тези 19 години, в които играеш куклен театър, струва ли ти се публиката, децата да са се променили?

- Има промяна, да. Има промяна и в отношението на родителите. Имаше едни такива смутни години – 90-те бяха скапани. Имаше отлив от всички театри. Сега, доколкото знам и от колеги от другите театри, са продадени напред представления, залите са фул винаги и е много хубаво, много е гот. Едно е да играеш пред 15 човека, друго е пред 200.

Значи се случва представление да се играе пред 15 души?

- За наша радост – от доста години, вече не. В смисъл – пълни се залата, което е страхотно. Така че – намирам промяна, да, и това се дължи, предполагам, на някаква приятна промяна у родителите. Или пък едно поколение си мина ей така, без да се докосне до кукления театър. За 90-те говоря.

А в начина, по който децата реагират на куклено представление, има ли промяна?

- Те са страхотни! Аз понеже имам син на седем години и го следя – той тука си е израснал, в театъра. Следя неговите реакции и на много колеги на децата и забелязвам, че – да, по-различни са от нас, сто пъти по-умни. Поне живеят без страх, без някакви забрани, без рамки, което е много хубаво.

Заради тази свобода точно обаче не са ли по-невъздържани, по-изпуснати?

- Не смятам, че се държат изпуснато. Много нормално се държат. Ние имаме един грешен морал, създаден ни през годините - "Това да!", "Това не!", "Не гази тревата!", "Не плюй!", "Не викай!" - глупости са това. Какво значи да не газиш тревата – ще газиш тревата, тя затова е трева - да я газиш. Та децата са много свободни, и като мислене също.

На куклено представление разшумят ли се едни деца, значи край – загубили сме им интереса. Почне ли да се чува "Шшшшшшшшт!", значи е лошо. Хубавото е, че децата реагират спонтанно на всичко. Ако не му харесва, детето става и си излиза. Понякога даже затръшва вратата.

Това е разликата с възрастния човек, който ще кеси на едно глупаво представление три часа, само и само някой да не си каже "Тоя тъпак пък нищо не разбра и си излиза" или пък "На къв се прави?". Така се прави – ставаш и си излизаш като не ти харесва.

А все още ли им харесват куклите и приказните герои отпреди години?

- Нещата не се променят. Детската психика и логика си остава детска – затова е хубаво. Ние я променяме после – като родители и като възпитатели. Ние ги обременяваме – с някакви забрани, с грешно възпитание. Така че е много важно какво ще им предлагаме като продукция, като представления. Голяма отговорност носим.

Опитвате ли се да вкарвате някакви съвременни, актуални нотки в кукленото представление, за да им стане по-близко на децата? Чалга, например, може ли да се чуе?

- Не, по-скоро не. Чалга могат да си получат и по-улиците, и вкъщи, и на пазара, и в автобуса. Могат да си набавят необходимата доза чалга, ако имат нужда. Тук чалга не се предлага. Вкусът е много важно нещо. Сега, дали това е правилното, не знаем. Но, за да съществува Столичният куклен театър повече от 70 години вече, значи е работещ подходът.

Професионално изкривяване сред куклените актьори има ли?

- Ами не, не съм забелязал някой от колегите да се държи инфантилно. Те другите колеги – от драмата и от другите жанрове, много обичат да се бъзикат с нас, че говорим като мечки, зайци, лисици. Няма такова нещо – аз си говоря абсолютно нормално. И на детето никога не съм му играл вкъщи, ние и на сцената дори не се лендзим и не правим глупости, говорим абсолютно нормално.

Детето не е идиот. Аз съм забелязал, че колкото по-сериозно и нормално говориш на едно дете, то толкова по-добре те възприема. Наистина, усещат ги тия неща – ако почнеш да му миечеш, то те мисли за луд.

През годините е имало такава една грешна детска психология – че, видиш ли, трябва да му говориш по детски, да се наведеш, за да си по-нисък от него и да му правиш боц по носа. Напротив, говори му нормално и то ще расте като нормален човек.

В момента в столицата тече международният куклен фестивал "Панаир на куклите", който се организира от Столичния куклен театър. Ти отговаряш за няколко от чуждестранните трупи – какви емоции то носи това, а и те как се чувстват от изявите си тук?

- Много е хубаво. Имаме осем международни трупи и девет български. Хубавото на нашия фестивал е, че не е с конкурсен характер. Понеже често пътуваме по фестивали и виждам, че има едно пренатягане, пренавиване, когато има конкурс. Тука няма награди – това си е чиста проверка – да се съберем, да се видим, да си покажем, да зарадваме зрителите.

А на тях, предполагам, не им харесват улиците и мръсотията, но това ни го спестяват - харесват им обаче условията, при които ги посрещаме, сцените, публиката много им харесва. Въобще към фестивала има страхотен интерес. А на 22-ри септември закриваме с наше представление - "Приказка за скитника-крал".