Джеси Ричардс: Кино може да се прави и по друг начин

Той е особен, с различни творчески идеи, бунтар, новатор, перфекционист. Джеси Ричардс се е сдобил със славата на едно от най-провокативните имена в американските ъндърграунд среди.

Българската публика ще има възможност да добие представа за него от филма му "Между кадрите", който ще има своята премиера у нас на 15 август в рамките на фестивала за късометражно кино "Късо съединение", на който iNews е медиен партньор.

Филмът е амбициозен експеримент, който обединява късометражните новели на няколко режисьори, следващи принципите на ремодренистичния филмов манифест, създаден през 2008 г. от Джеси Ричардс.

Какво всъщност представлява един ремодернистичен филм и защо е важно един режисьор да бъде преди всичко честен с публиката си и да се осланя на интуицията си, дори и това да означава да работи без сценарий – това обяснява самият Джеси Ричардс в интервю за iNews.

Споделя още вижданията си за правенето на кино по различен начин, не съгласно наложения от Холивуд, който води до създаването на "непочтено и неискрено кино", за опасния перфекционизъм на Стенли Кубрик, за желанието си да направи еротичен вампирски филм.

Известен сте като едно от най-провокативните имена в ъндърграунд културата в САЩ. Как стана така, че се сдобихте с подобна слава? Чувствате ли се удобно с тази квалификация?

Честно казано не знам как да отговоря. Не се мисля за провокативен, нито за известен. Знам, че има някои точки в ремодернистичния филмов манифест, които от време на време действат провокативно на някои хора (главно големи фенове на Стенли Кубрик), но нямам умишлено за цел да провокирам.

Просто се опитвам да си изясня нещата и да споделям този процес и резултатите от него, когато е възможно (чрез филми, картини и др.), или чрез манифеста и свързаните с него идеи.

Бил сте режисьор, актьор, художник, продуцент, фотограф. Тази многофункционалност е задължителна предпоставка за успеха в наши дни или просто е вътрешна необходимост на една творческа личност, която търси най-подходящия начин за изразяване?

Мисля, че за мен причината да се занимавам с различни творчески дейности в различни моменти е най-вече, както казвате, намирането на най-подходящия начин за изразяване.

Непрекъснато се променя начинът, по който мисля, и това, което искам да изразя, така че никога не се чувствам удовлетворен, когато се фиксирам върху едно нещо. Мога да кажа, че що се отнася до успеха (ако той се измерва с това дали мога да изкарам достатъчно пари, за да оцелея или да получа финансиране за нови проекти), аз съм пълен провал. Не правя почти никакви пари от нито едно от горните неща.

И ако успехът се измерва с чувството, че съм изразил точно това, което съм имал нужда да изразя, и в това съм се провалил. Никога не съм доволен от работата си. Но предполагам, че това е нормално, като се има предвид, че все още се уча как да споделям нещата, които чувствам, че трябва да споделя.

Проявявате силен интерес към пънк културата и уличното изкуство. Защо ги намерите толкова привлекателни?

Харесва ми грапавостта и текстурата, така че мисля, това е част от отговора. Вероятно по същата причина харесвам движението на експресионистичните художници Die Brucke, ранния блус, японската естетика в изкуството и дори определени материали, като филма super-8, въглена (за рисуване) и напластяването на бои с четка в маслените картини.

Другото е, че пънкът се използваше за обозначаване на неща, които са тип "направи си сам", които за мен са по-искрени, защото хората са работили с леснодостъпни материали и опит, за да правят неща, без значение дали те се вписват в някакви зададени стандарти.

Днес, разбира се, пънкът почти е изгубил смисъла си, защото ако попитате някой какви пънк банди харесва, ще се сети за поп група като Green Day.

Автор сте на т. нар. ремодернистичен филмов манифест, който призовава за нова духовност в киното и за осланянето на интуицията при правенето на филми. Какви са основните му идеи?

Манифестът се състои от 15 точки (идеи), които, както казахте, подтикват към нова духовност в киното... Духовност в смисъл общуването помежду ни да се случва по по-автентичен начин, комуникацията да е на по-дълбоко ниво. Манифестът беше написан с мисълта да насърча себе си и други режисьори да започнат да правят по-лични неща, по-рисковани – тоест такива, които съвременният кинобизнес обезкуражава режисьорите да правят, по този начин вредейки на киното като цяло.

Така че много от тези точки, като проучване на японската естетика, приемане на собствените грешки, използване на интуицията, не сляпо следване на сценария или отказ от конвенционалната "история" - тези неща влизат в директно противоречие с това, което ни се казва, че "трябва" да правим като режисьори, което единствено и само насърчава една култура на непочтено и неискрено кино.

Така че се надявам манифестът да насърчи всички ни да започнем да участваме в процеса на създаването на филми по различен начин. Точките в манифеста обаче не са правила. Те са точки, идеи, подсказки. Но не и правила.

Какви са основните разлики между един ремодернистичен филм и такъв от мейнстрийма?

Мисля, че основното нещо е, че ремодернистичният филм и неговият режисьор рискуват всичко в опита си да споделят нещо реално или вярно (каквото и да е то). Рискове, които изглеждат глупави, грешни, напълно провалени, откачени. Един ремодернистичен филм не говори на публиката. Един мейнстрийм филм никога не би поел тези рискове.

В манифеста критикувате използването на дигиталното видео, както и Стенли Кубрик. Впоследствие смекчихте критиката. Какво мислите сега?

Лично аз не съм особено ентусиазиран от идеята да седна пред екрана на компютъра, за да правя филми, или пък по този начин да изграждам естетиката на един филм. Това просто ми изглежда толкова неангажиращо, толкова неорганично. А за мен процесът е също толкова важен, колкото и самият резултат.

Именно това прави дигиталното кино проблем за мен. Да, то е по-евтино, което е чудесно, но процесът просто не е същият. Въпреки това, откакто написах манифеста, съм виждал цифрови филми, които изглеждат доста автентично, така че някои хора явно са успели да намерят начин хем да работят с такива средства, хем да се изразяват честно. И това е най-важното нещо - да могат да се изразяват честно, независимо от средствата.

Аз самият проучвам възможностите на цифровите средства. Преди година направих нещо с помощта на iPhone, а наскоро се сдобих с DSLR камера, която тъкмо се каня да изпробвам. Но пак казвам, не ме грабва идеята да седя и да правя филм на компютъра.

Що се отнася до Стенли Кубрик, мисля че може да бъде проблематично, когато един режисьор, известен с това, че е пристрастен към перфекционизма (може например да направи над 100 дубъла на кадър, в който някой просто минава през стаята и отваря вратата), се смята за герой или бог на киното.

Обсесията със съвършенството може да се окаже препъни-камък за кинотворците, които рискуват да зациклят в подготовката на нещо и да не стигат до самото правене.

Аз например съм обсебен от идеята дали се изразявам честно и точно, а нещо подобно може да се превърне в истински проблем, ако те парализира и те пречи да продължиш. Така че дори давайки това интервю се чудя постоянно дали ви предлагам най-достоверните и точни отговори.

А какво мислите за съвременните американски филми? Как ви се струва тяхната естетика, автентичност и посланията, които носят?

През последните седем години съм бил на кино само три пъти, за да гледам филми, правени в САЩ, така че смятам, че повечето филми, които реално стигат до разпространение, са с много малка стойност откъм естетика, идеи и автентичност. Все пак сред последните американски филми, които наистина оценявам, са "The Brown Bunny” и "Frownland”.

Наистина мисля, че има американски режисьори, които вършат важна работа, но е много трудно да ги видиш, защото филмите им не се разпространяват. Това обаче изглежда е проблем навсякъде, не само в САЩ.

Българската публика ще има възможност да види експерименталния ви филм "Между кадрите", който ще бъде показан в рамките на фестивала "Късо съединение". Това ли е образец за ремодернистичен филм?

Мисля, че той е първата интерпретация на идеите в манифеста. За този филм съм работил само като продуцент, помагах в организацията, дадох заглавието и реших как да бъдат подредени отделните фимчета, както и че не трябва да имат отделни заглавия.

Извън това в този филм не съм имал творческо участие (или намеса). Така че тези отделни филмчета са били изцяло под контрола на създателите им.

Затова не смятам "Между кадрите" за окончателно изявление, а за отправна възможност. С някои от филмчета се идентифицирам в по-голяма, с други – в по-малка степен.

И все пак трябва да кажа, че бях шокиран от връзките, които са се получили между отделните късометражни филми, защото нямаше правила за създаването им, освен да се ползва манифестът като катализатор и всеки филм да бъде около 10 минути.

Така че за мен има свързващ дух в рамките на филмчетата, макар че естетиката и средствата за заснемане се променят през целия филм. Диапазонът е доста широк, защото при заснемането е използвана комбинация от Super-8 камери, флип видео камери и DSLR-и.

След този филм накъде? Какво ви се работи сега?

Да продуцирам филм беше различен и интересен опит, но сега бих искал за известно време да се върна към собствената си работа (и се надявам да мога да намеря някого, който да поеме ролята на продуцент по проектите ми).

Точно сега имам три неща предивд. Двете са филмови адаптации. Първата ще бъде късометражна адаптация на разказа на Кнут Хамсун "Обаждането на живота", а втората ще бъде пълнометражна адаптация на романа на Рилке "Записките на Малте Лауридс Бриге". Няма да работя по сценарий, ще заложа на импровизацията, като ще използвам текстовете само като отправна точка.

Освен това ми се ще да направя еротичен вампирски филм, но силно импресионистки - който стига до сърцето на атмосферата. Кръв, мъгливи полета, акцент върху образите и тона. Нещо, което няма да отблъсква от вампирската еротика. Нещо, което се приближава по атмосфера до филмите на Жан Ролен или европейските филми на ужасите от 70-те, и дори по-интензивен, и все пак тих и като сън.

***

Филмът "Между кадрите" с продуцент Джеси Ричардс може да бъде гледан в София в рамките на фестивала "Късо съединение", организиран от сдружение Pozor, на: 15 август от 22.00 ч. в Dada Cultural Bar (5 лв.), 17 август от 20.30 ч. в Eвро синема (6/4 лв. за учащи и пенсионери), 19 август от 19.30 ч. в Eвро синема и 21 август от 20.00 ч. в + това (5 лв.).