От какво се страхува Радина Кърджилова

Радина Кърджилова е фина. Толкова фина, че ако беше мелодия, щеше да е някоя от Гимнопедиите на Ерик Сати. От това момиче винаги е струяла една някак красива, неуловима меланхолия, която доста силно, и малко неадекватно контрастира на бързата й, шумна слава.

Чакам я из дългите, тъмночервени коридори на Театъра на Армията, сякаш излизали от сценарий на Линч. В момента Радина се е отдала на финалните репетиции на "Кой се страхува от Вирджиния Улф" от Едуард Олби, режисьор Красимир Спасов, чиято така очаквана премиера трябва да се случи на 12 октомври.

Появява се по тениска, току-що разпуснала косите си, които на сцената са сплетени в двете строги, фетишизирани плитки на героинята ѝ Хъни. Повежда ме към просторната гримьорна, като по нищо не издава допълнителния час, с който се е удължила репетицията й.

Говори спокойно, тихо и премерено, макар и на места да изстрелва отговорите, сякаш изгаря от желание просто да каже. Какво ми сподели най-популярната млада българска актриса за новото си професионално предизвикателство, за личния й живот и за вътрешните й терзания, можете да разберете веднага след затварянето на вратата. Щрак!

Опиши ми героинята ти Хъни от "Кой се страхува от Вирджиния Улф"? Каква е тя?

- Момиче да 26 години. Склонна към истеричност, хитруша. Красива, добре сложена, богата. Женена за доста амбициозен човек, който има огромно желание да намери място сред аристократичното общество. Доста чувствителна и емоционална, преживяла е един тежък аборт, лесно се напива, избухлива. Общо взето, тя е отражение на Марта, героинята на Стефка Янорова, само че е доста по-млада.

От мен се отличава по това, че някак си е запазила детското у себе си. Тя е доста по-инфантилна, доста наивистично поведение има. Въпреки това, у нея се крие този прословут "женски звяр". Колкото и да е наивна на първо виждане, у себе си тя крие нещо доста мощно, доста страшно. Интересен персонаж е Хъни – като цяло е доста далеч от мен, което я прави предизвикателство.

Описа различното, а паралели със себе си можеш ли да направиш?

- Мога да – те се заключават в емоционалността. И двете сме свръхчувствителни. Тя обаче е доста по-голямо дете, доста е първична. Реакциите й са спонтанни, на места глупашки.

Означава ли това, че самата ти си от онези, които три пъти премислят, преди да действат?

- Първо мисля, после действам, пък после първо действам, после мисля... Различно е – аз съм човек на импулсите – качество, което много ми помага в актьорската професия, но в живота - не винаги.

Едуард Олби не е лек драматург – трудно ли ти бе да се подготвиш за ролята?

- Ами, самата постановка е изключително актьорска. Можеш много да разсъждаваш, много да опитваш. Беше трудно, защото това е психологическа пиеса. Тя се занимава с взаимоотношенията между хората. Разсъждава за това, че в един етап от живота си, човек може да се превърне в абсолютно чудовище, в същински мазохист спрямо хората около себе си. Да живее в една абсолютна самоилюзия.

Борбата за власт е доста ярко зачекната в пиесата. Героите са аристократи, хора с положение в обществото, свръхинтелигентни, които в един момент започват да водят една война на световете. Война на поколенията – нещо, с което всеки се идентифицира и което си мисля, ще бъде интересно за всички, въпреки огромното количество текст и тежките диалози. Тази пиеса не е само за хората с дългогодишни интереси в сферата на културата – тя е и за по-младите.

Прави ми впечатление, че винаги играеш по-драматични, по-сериозни роли...

- Хъни не е толкова драматична, колкото роля, която има у себе си закодирано първичното. Ролята е по-скоро психологическа. Героинята не е драматична, но у нея има голям проблем. Житейски, вътрешен, женски проблем. Тя е най-пъстрият персонаж, според мен, нейното присъствие определя темпоритъма.

"Кой се страхува от Вирджиния Улф" е дебютът ти в Театъра на Армията. Вълнуваш ли се, че за път стъпваш на такава голяма сцена?

- Вълнувам се. Притеснявам се много. Но най-важното е, че се чувствам спокойна в партньорите си – усещам подкрепа и опора. Но, нека дочакаме деня на премиерата – тогава винаги започвам да се притеснявам адски много, направо си треперя!

Пречи ми, но не го крия.

Спомням си, през първата ми година в НАТФИЗ, изобщо не можех да се контролирам, не можех да обуздая това треперене. С течение на времето го поприбрах у себе си, но още го има.

Като спомена НАТФИЗ, доста твои колеги са те описвали като тъжна. Такава ли бе?

- По-скоро бях дръпната. Определено не бях от онези, които много общуват в академията. Имах си двама-трима приятели, които са ми близки и до днес. Винаги съм твърдяла, че НАТФИЗ не е място да си създаваш приятелства. Това са кратки и мимолетни приятелства. Там просто се учиш да развиваш таланта си.

Да, бях затворена – държах се темерутски, рядко поздравявах хората по коридора, но това всъщност не ми изигра лоша шега. Никога не съм търсила приятелство там – истинските ми другари изобщо не се занимават с актьорска професия. Да, имам и някои близки хора - актьори, но те са по-големи от мен.

Ами Луиза Григорова? Двете многократно сте декларирали топлите си чувства една към друга в ефир. Какви са отношенията ви, след като тя оповести връзката си с бившия ти приятел Стефан (известен като Wosh MC – б.а.)?

- Да, много се изписа - че сме скарани жестоко, че съм ревнувала и един куп глупости. Хората се чудят вече какво да измислят. Луиза в момента репетира във Варна, аз пък се подготвям активно тук – затова не се виждаме. Стефан ми е приятел.

Да, ние бяхме много дълго време заедно, но това бе отдавна. Мога да кажа, че поддържам приятелски отношения и с двамата. Всичко е наред. Общо взето, животът е непредвидим и може да се случи така, че човек може да открие любовта у най-неочаквания човек. Така че, мога да им пожелая само късмет. Те са щастливи и се обичат, както аз съм изключително щастлива с моя човек.

Понякога не е леко да си толкова млад и така популярен...

- Ами, аз винаги съм твърдяла, че тук, в България, думата "популярност" се е превърнала в нелепа и глупава шега. Това да направиш нещо хубаво като "Стъклен дом" например, е просто добре свършена работа. Не желая по популярност да бъда свързвана с редица родни фигури, на които не искам да им казвам имената.

Искам просто да си върша работата.

За нас, младите, се изписаха толкова много глупости и не мога да разбера защо...

Не ти ли писна вече?

- Разбира се, че ми писна. Каква ли не ме изкараха. Вече ми е все тая. Мога да гледам на това само с насмешка, защото иначе трябва да се побъркам. Плаках, ревах, ходих по предавания, говорих, защитавах името си, името на близките си. В един момент обаче човек си казва просто "Майната му".

Кое е най-нелепото нещо, което си чувала за себе си?

- Последното, което ме развесели бе, че ме било ухапало псе. Това го разбрах вчера от майка ми, която в момента е в Амстердам и ми се обади по телефона да ме пита как ми е кракът.

Близките ти още ли вярват на писаниците?

- Знаеш ли, проблемът е, че хората, колкото и да казват, че не четат жълта преса и тази тематика не ги интересува, попадне ли жълт вестник на някое обществено място, той неминуемо се прелиства. Правя го дори и аз, което е грешка, но това е станало като навика на пушача да запали цигара – няма как да не го прави. Тези вестници са като магнити – хващат ти окото и приковават вниманието ти. Като паразити са...

Въпреки че много страдаш от жълтата преса, ти всъщност винаги говориш много открито на лични теми – например за връзката си с Деян Донков...

- Когато си спокоен във връзката си, с човека до себе си, реално нямаш какво да криеш. Ако започна да ти мънкам или да увъртам, ти веднага ще се досетиш, че това е някаква мимолетна авантюра, някаква поза или излишен PR. Когато има истински чувства, нещата са открити. Той направи огромни крачки, говорейки за мен в няколко предавания. Излязохме на корица на едно списание – мисля, че това е напълно достатъчно. Истината е, че не желаем хората да се занимават с нашата връзка, казали сме вече да се обичаме и мисля че това е достатъчно – иначе става съмнително.

Не ти се говори за настоящето, но какво би казала за бъдещето с него?

- Времето ще си покаже. В момента живеем заедно и сме добре. Бъдещи планове не желая да кроя, защото всичко зависи само и единствено от времето. Засега всичко е наред.

За какво мечтаеш в момента?

- Сега мечтая родителите ми да са живи и здрави, аз да съм жива и здрава, хората, които обичам да са добре. И да има работа. Искам да има всеотдайност – затова мечтая. Не искам да си купя кола или нов телефон – за мен това не е важно. Ето, точно в момента се моля да мине добре премиерата, представлението да се хареса, да не треперя толкова много, за такива неща...

Позволи ми да си поиграя с името на постановката и да те попитам – от какво се страхува Радина Кърджилова?

- Интересен въпрос. Мисля, че винаги ме е било страх от това да не остана сама, да няма на кого да звънна. От самотата.

Ако може да избереш жанр на живота си, какъв би бил той?

- Крайна драма и крайна комедия – но крайни! Без нищо по средата.