„Чайка“ в театъра на армията

Гледах „Чайка“ на Азарян в „Българска армия“.

Затутках се, както обикновено, и взех такси.

„Към театъра на армията.“
„Добре.“

(минава около минута)

„Батенце, може ли да те питам един бакшишки въпрос?“, подхваща разговор шофьорът.
„Да.“
„Къде е тоя театър на армията? “
„На „Раковска“, близо до кръстовището с „Руски“.“

(усещам, че не е много ясно)

„Срещу градинката на „Кристал“.“
„Това да не е някъде до „Силикон“?“
„Съседната врата.“

В театъра владееше леко потискаща обстановка. Не е ремонтиран скоро. Един чичо продаваше програми по левче, но се укри някъде в антракта, когато исках да си взема. Бюфетът е една масичка с безалкохолни, ядки и вафлички във фоайето.

Не бях гледал „Чайка“, а и не я бях чел. Постановката има интересна структура - едно дълго действие (а в оригинала е в 4?) и едно кратко, много кратко, като епилог.

Действието се развива в любимата на класиците руска провинция, в богаташки дом.

В „Чайка“ изкуството наблюдава себе си. Завръзката е в театрална постановка, в която младите заявяват себе си пред старите.

Става дума за отношението на изкуството към човека и на човека към изкуството. Както и за любов. За жените, които понякога взимат грешно завоите около звездите на деня. За тарикатите, които са превърнали изкуството в бизнес. За смъртта, която дебне някъде съвсем наблизо, зад декорите.

Почти всеки герой има амбиции - кой артист, кой поет, кой писател.

Местният лекар, който е абсолютен циник, вярва само в облекчаването на болката, но не и в лечението.

Много интересна е динамиката между майка и син, които ту се ненавиждат, когато говорят за изкуство и са много привързани, когато са просто майка и син.

Изострената чувствителност на младото поколение ги води до непоносими крайности, които се разрешават взривоопасно.

И пълна липса на герой, с който да се идентифицираш.

Постановката е окей, игра се на полупразна зала, което е жалко, защото актьорите заслужават повече. Заю Баю Лидия Инджова прави доста добра роля. Ще я наблюдавам с интерес.