В Алепо и Мосул се случва едно и също, разликата е в отразяването

Бях в Иран в началото на 2011 г., когато имаше информации от опозиционни източници в изгнание, че протести заливат страната. Имаше известна истина в това. Имаше демонстрация на 30 000 протестиращи в северен Техеран на 14 февруари – която изненада властите. Имаше пълни с надежди коментари на западни анализатори, които предполагаха, че въстанията на Арабската пролет може би се разпространяват и в Иран.

Но когато няколко дни по-късно отидох в Техеран, нищо не показваше, че се случва нещо, въпреки че имаше много отегчени на вид полицаи, стоящи под дъжда без да правят нищо.

На пръв поглед изглеждаше, че протестите бяха отминали, но когато проверих в интернет, открих, че това не е така. Опозиционните говорители твърдяха, че протести има всяка седмица, при това не само в северен Техеран, но и в други ирански градове. Това изглежда се потвърждаваше от клипове, въртящи се в интернет, с протестиращи, изправени срещу размахващи палки полицаи и членове на милиции.

Срещнах някои приятелски настроени иранци, работещи като кореспонденти за чуждестранни медии и попитах защо не успявам да открия никакви демонстрации. Репортерите бяха добре информирани, но не можеха да работят, тъй като техните акредитации бяха спрени от иранските власти. Те се смееха, когато описах напразното си преследване на антиправителствени протести и ми обясниха, че не ги намирам, защото те са престанали по-рано през месеца.

Симпатизиращ на опозицията журналист ми каза, че "проблемът е, че картината за това какво става в Иран тези дни идва основно от изселили се иранци и често е продукт на пожелателно мислене или пропаганда". Попитах за разпространяваните в интернет видеозаписи и той обясни, че те са били скалъпени предимно от опозицията, използвайки филми на реални демонстрации, които се бяха случили в миналото. Посочи едно видео, за което се твърдеше, че е било заснето по средата на зимата, в което покритите със зелени листа дървета ясно се виждаха в далечина като фон.

Попитах журналистите дали това не е по вина на иранското правителство, което чрез прекратяване на акредитациите на местните репортери - достоверни очевидци, създава информационен вакуум, който лесно бива запълван от опозиционните пропагандатори. Стрингерите се съгласиха, че до известна степен това е така, но добавиха мрачно, че дори ако те са били свободни да предават информации, западните им редактори "не биха ни повярвали, защото изгнаниците и техните новинарски медии са ги убедили, че тук има големи протести. Ако ние отричаме това, нашите шефове просто ще вярват, че ние сме били заплашвани или купени от правителството."

Това е полезна история, защото по-късно същата година в Либия и Сирия опозиционни активисти успяха да получат контрол над медийните повествования и изключиха всички други интерпретации на това, което се случва. В Либия Кадафи беше демонизиран като единствената причина за проблемите на цялата си страна, докато опонентите му бяха възхвалявани като храбри борци за свобода, чиято победа ще донесе либералната демокрация на либийския народ. Вместо това, както беше доста предвидимо, свалянето на Кадафи бързо принизи Либия до изпълнена с насилие и криминализирана анархия, с малка вероятност за възстановяване.

Днес в Сирия и Ирак човек може да види в действие същия процес. И в двете страни два големи градски центъра на араби сунити – Източно Алепо в Сирия и Мосул в Ирак, са обсадени от проправителствени сили, сериозно подкрепяни от чужда въздушна сила.

В Източно Алепо около 250 000 цивилни граждани и 8 000 бунтовници са подложени на атаки от сирийската армия в съюз с шиитски паравоенни бойци от Иран, Ирак и Ливан и подкрепяни от руските и сирийските въздушни сили. Бомбардировките срещу Източно Алепо оправдано предизвикаха отвращение и осъждане в световен мащаб.

Но вижте по колко различен начин международните медии се отнасят към подобна ситуация в Мосул. - на 500 км източно от Алепо. Там пък 1 милион души и около 5000 бойци от "Ислямска държава” (ИД) са обкръжени от иракската армия, сражаваща се редом с кюрдските пешмерга и шиитски и сунитски паравоенни бойци и със сериозната подкрепа от водената от САЩ въздушна кампания.

В случая с Мосул, за разлика от Алепо, отбраняващите са обвинявани като заплаха за цивилните, тъй като ги използват за човешки щит и не им позволяват да се изтеглят. В Източно Алепо пък, за щастие, няма човешки щит (въпреки че ООН казва, че половината от цивилното население иска да замине), а просто невинни жертви на руска диващина.

Разрушаването на Алепо от руските въздушни удари е сравнявано с разрушаването на Грозни в Чечня преди 16 години, но, любопитното е, че не се прави аналогия с Рамади, град с население от 350 000 жители на река Ефрат в Ирак, който беше 80% разрушен от водените от САЩ въздушни удари през 2015 г. Паралелите отиват по-далече: цивилните граждани, хванати в капан в Източно Алепо, са разбираемо ужасени какво би им направила сирийската тайна полиция Мухабарат, ако те напуснат града и се опитат да минат през контролните пунктове на сирийското правителство.

Но по-рано тази година говорих с няколко шофьори на камиони от Рамади, които открих да спят под мост в Киркут, които обясниха, че дори не могат да се върнат сред руините на своите домове, защото контролните пунктове по пътя към града са установени от особено жестока шиитска милиция. Те със сигурност би трябвало да платят големи подкупи и са изправени пред късмета да бъдат задържани, измъчвани или убити.

Офанзивата към Мосул е водена от елитните специални сили на иракските части за контратероризъм и не се предвижда шиитските милиции да влязат в града, от чиито жители в момента почти всички са араби сунити. Но през последните няколко дни същите тези специални сили влязоха в град Бартела на главния път на 15 км от Мосул в своите черни "Хъмви"-та, за които има информация, че са украсени с шиитски религиозни знамена. Кюрдските бойци поискаха от тях да махнат знамената и те отказаха. Иракският войник Али Саад беше цитиран да казва: "Те ни попитаха дали сме от милиция. Ние казахме, че не сме от милиция, ние сме иракски сили и това са нашите убеждения."

Може ИД да не се сражава за Мосул, но по-вероятно е обратното и в този случай перспективата няма да е добра за цивилното население. ИД не се сражава до последния човек във Фалуджа - западно от Багдад и голяма част от града остана непокътнат, но се сражаваха за Халидия - близък град с 30 000 население, в който днес са останали само четири сгради, казват американците.

Изключително пристрастното отразяване на подобни събития в Ирак и Сирия - видно в чуждестранните медии, ще бъде благодатна тема за докторантурите на студенти, работещи в областта на проучвания на използването и злоупотребата с пропагандата през вековете.

Това е моделът на информиране за войните в Сирия и Ирак през последните пет години. Нищо не се е променило много от 2003 г. насам, когато иракската опозиция на Саддам Хюсеин убеди чужди правителства и медии, че нахлуващите американски и британски войски ще бъдат посрещнати с възторг от иракския народ. Една година по-късно нашествениците се сражаваха за живота си. Подведени от опозиционните пропагандатори и собственото си самозалъгване, чуждестранни държавни служители и журналистите тълкуваха напълно погрешно местния политически пейзаж. В голяма степен същото се случва и днес.

Автор на материала във в. "Индипендънт" е Патрик Кокбърн, публикуван от БГНЕС