"Свобода за публичните места"

"Свобода за публичните места". Така е написано върху асфалта в градинката на "Кристал”.

Във ветрилообразното пространство, заградено от тези букви, има млади хора, пъстри дрехи и раници лежат в краката им, по пейките, извън превзетата от свободни личности територия, други млади хора пият бира, пощипват семки и се наслаждават на свободата си.   

Някой от тях е зачеркнал  в "места” буквата "с” и така се е появило тук, върху асфалта, понятието "мечта”.   

Те искат свобода. Аз искам някакво крайче от пейка, за да седна, но няма къде. Гледам – и други възрастни търсят място за отмора. И майки с колички. Но заявката за свобода на публичните места е подкрепена с действие.    

Този така дребничък факт от софийското всекидневие пак изпълни душата ми с горчивината, която напоследък предизвиква развяваната като знаме дума "свобода”. И пак отново е очевидно как в тази малка наша страна всеки иска да има своя територия – на всяка цена, дори това да е несвободата на другите. И как свободно се движи сред тези искания понятието "мечта”...   

Ако "местата” са публични, то те са за всички. И няма как да им се постави етикета "мое пространство” или "моя мечта”. На онези, които още пътуват през годините, не им е ясно, че човекът не престава да мечтае. Мечтата не е привилегия на една възраст, нито на едно поколение. Тя има различни лица, но е до живот. Може да е лична. Може да е свързана с идеала за съвършено общество. Или почти съвършено.  

Находчиви, весели, жизнени, устремени – младите наистина трябва да са такива -  но дали понякога усещат, че  морето не е до колене, че за една мечта трябва да се воюва, че "публичните места” отдавна са терен за престрелка, битка кой ще изгради там една по-висока сграда, ресторант, оградено заведение с неясно предназначение...

Непрекъснато изникват ситуации, които отнемат от гражданите в страната ни свободата, дори правото на информация се посича. Бих се радвала да видя млади хора около някоя сграда, отдавна занемарена, запустяла, развъдник на гризачи и убежище за бомжи, да видя как искат свобода за чистия въздух, свобода за информацията – защото понякога не се знае чия собственост е това място: частна ли, общинска ли, публична ли, държавна...

Сега тайно-тайно е обявена за приватизация сградата, в която се намират кабинетите на личните лекари на 30 000 софиянци – ул. "Хан Крум”, бившата Втора поликлиника. Имаме ли свободата да знаем кой ще я приватизира? Имаме ли свободата да получим информация като граждани, а не случайно...

Тежките рани на гражданската ни свобода остават невидими сред действия, понякога предизвикани от иновативно мислене, от устременост – но хаотични и повече обвити в пелената на обобщението. Какво друго, ако не инерция или платен глас са много от протестите? Но те, освен че носят знамето "свобода”, се обличат и в трицвета. Показността никога не е решение. Не е път.   

И още: срещу всяко действие, което иска да въведе ред, веднага се издига лозунгът: "потъпкване на свободата!” Обявяването срещу законността не означава свобода. Виж, липсата на възмездие, на наказание, е криво разбрана свобода. Свободата да използваш позицията си като удобен стол за себе си. Много може да се разкаже за този прословут процент, който високостоящи и отговорни хора искат от граждани, за да предприемат някакви стъпки за нещо си. Нищо работа. Какво от това, че поискали някоя и друга трицифрена хилядарка...    

Тебешир върху асфалта...Да, това е знак. Но какво има зад него? Кое е действието, което ще доведе до "мечтата”? Във всеки случай – не бутилките бира и пакетчетата семки. Нито качените върху пейките крака. Нито гръмкият смях. Нито взетата от някого кола, за да демонстрираш свободата си – и да загинеш, и да убиеш. Остава надеждата, че всичко това се случва в свободното време на младите хора, а в останалото...В останалото те търсят лицето на нашата обща, публична мечта.   

Послеслов: на другия ден тебеширът беше загубил битката с дъжда. Асфалтът блестеше, безлюден и изкъпан.