Човекът, който събаряше стени

Михаил Горбачов беше лидер на страната в продължение на шест години. Само един миг според стандартите на диктаторите, които мечтаят за вечна власт. Той напусна историята заедно с държавата, на която бе президент, за да не я удави в кръв. Това не може да му бъде простено, тъй като в Русия не е имало такива управници нито преди Горбачов, нито след него. Горбачов е аутсайдер в общество, което смята Сталин за образцов политик, но това общество е болно от страх.

Това, което преди тридесет години изглеждаше като слабост на Горбачов, днес изглежда като изпитание за силата му, което той издържа. Да издържиш означава да останеш човек след слизането от трона, да се отделиш от положението си, а не да полудееш.

През шестте години на управлението му СССР нормализира отношенията си със света и сложи край на Студената война. Желязната завеса в Европа бе премахната, Берлинската стена падна. Прословутата война в Афганистан, пролог към още по-прословутите бъдещи войни на Русия, бе доведена до край, след което "афганистанците" дълго време се скитаха из страната.

Свободата на печата бе възстановена. Съветските граждани получиха възможност да обсъждат теми, които преди това можеха да се споменават само на масата в кухнята. Днешното руско общество за няколко месеца се научи да нарича войната "специална операция". Така че сега, през 2022 г., можем да си представим какъв взрив е предизвикала гласността след много десетилетия на лицемерие и лъжи. Горбачов вярваше, че за него и за реалния социализъм има бъдеще, че честната политика не се страхува от открити дискусии, че няма теми табу. В този смисъл той бе европеец, който говори на същия език като останалия свят. За него беше лесно да разрушава стени.

Горбачов събра първия истински парламент на Русия - на конгреса на Върховния съвет, мълчаливото общество си проби път с политическо слово, хората се научиха да говорят за своите интереси и проблеми, политиците бяха следени от десетки милиони избиратели по централната телевизия. Този Върховен съвет остана чудо в пустинята на нашата политическа история, между мъртвешките аплодисменти на конгресите на КПСС и зомбиленда на сегашната Дума, чиито самозванци изпращат хората на война.

Русия на Горбачов можеше да спори и да се занимава с политика

Самият той, седнал в президиума, трябваше да изслуша най-суровите думи. Той слушаше и беше по-силен от онези, които се обграждаха с ласкатели.

В политическата система се появи многопартийна система. Ако КПСС имаше правилни идеи, защо да се страхува от конкуренцията? Това беше мисълта на Горбачов, който наруши основното идейно правило, че шефът винаги е прав. По времето на Горбачов беше възможно да се поставят под съмнение действията на шефовете, без да се рискува да се превърнеш в чуждестранен агент. Бивши дисиденти като академик Сахаров се завърнаха на трибуната. Благодарение на свободата на дискусията враговете на народа изчезнаха като явление. В края на краищата, ако всеки може да каже какво мисли, как да определим врага - всеки е просто различен.

В Москва се свикваха огромни митинги, които бяха мирни и открити. Кулминацията бе демонстрацията на 4 март 1990 г., когато 200 000 души се събират точно под стените на Кремъл на Манежния площад, за да поискат премахване на "ръководната роля на КПСС" в съветската конституция. Те не бяха преследвани, не бяха вкарвани в полицейски фургони, не бяха обявявани за революционери, КГБ не е образувало срещу тях дело "Манежная", не са били претърсвани в шест часа сутринта, не са били уволнявани от работа. Русия на Горбачов - за да живеят в такава страна, сегашните управляващи нямат неговия кураж.

Горбачов узакони частната собственост като основа на всекидневния живот. През март 1990 г. СССР прие едноименен закон. Всичко, което все още по инерция наричаме норма, се появи в Русия по времето на Горбачов.

Руската катастрофа от 2022 г.

стана възможна след тридесет години демонтаж на наследството на Горбачов.

Дори преди Путин имаше избори, които "демократите" не можеха да загубят. Елцин можеше да се измъкне само по един начин - като остави наследник - в крайна сметка властта винаги трябва да бъде в познати ръце. Свободната преса бе унищожена за двадесет години, а сега новинарските програми в Русия са нещо като злобна постмодерна пародия на съветската програма "Время" с елементи на специални ефекти от американски екшъни, които показват как ще взривим Америка.

Пропагандисти и крадци строят нови стени с надеждата да изолират страната от външния свят и по този начин да запазят контрола си върху нея. Няма собственост, тъй като цялата страна принадлежи на онзи, който има нужда от нея, а другите плащат данъци. Свободата на събранията е обявена за посегателство срещу националната сигурност, а политическият дебат - за престъпление. Човек не може да осъжда решенията на първия човек, дори ако той прави нещо безумно. Началникът, който винаги е прав, отново е с нас навсякъде.

Най-тежкият удар по Горбачов беше нанесен в област, в която беше обичайно да се иронизира - гласността. Горбачов ненавиждаше сталинския страх - свят, в който съзнанието и волята на хората бяха сковани от терор. Той освободи страната от сталинизма - привидно завинаги. Но сталинизмът се върна като способност на стария лагер да снема от себе си отговорност за престъпленията. Да се преструваш, че животът продължава, когато съседът е вкаран в затвора, а съседната страна е унищожена от ракети.

-----------------------------

Глупаци ли бяхме да стоим там?

Леонид Гозман 

Нашите поколения имаха късмет: живеехме в свободна страна, която наследихме от Горбачов. Имахме късмет: живеехме в страната, която Горбачов ни завеща, където можехме да не носим униформи, да не ходим под строй и да държим главите си на раменете. Това не може да бъде изтръгнато от мнозина от нас с пръчка или със законите на Руската федерация. В този смисъл ние сме наследници на Горбачов и също сме му задължени.

През 2019 г., когато в Русия цареше милитаристична истерия, вестник "Новая газета" публикува моя редакционна статия, в която на лозунга на епохата "Можем да го направим отново" отговорих с "Никога повече". Имам снимка на Михаил Горбачов, който чете тази статия.

Милитаристите все пак успяха да го повторят. Дали Русия ще съществува след тях, зависи от това дали ще научим уроците на Горбачов.