Амир Вайнтрауб: Първо докосване до един от храмовете на тениса

SPORTA.BG ще ви направи съпричастни към гледната точка на един не толкова известен тенисист, който играе тенис за да живее, и живее, за да играе тенис. Нека да хвърлим един поглед на тенисистите извън топ 100 или топ 200. Какви проблеми имат те? С какво се сблъскват в ежедневието, опитвайки се да практикуват любимата игра? Всеки знае какъв е живота на любимците си, какво могат и какво правят... но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Поредицата материали ще ви направи свидетели на преживяванията на израелския тенисист Амир Вайнтрауб. Това е втората част от общо шестте материала от поредицата. Очаквайте следващата трета част в началото на следващата седмица.

Суровата истина за тениса - част 2 от историята на израелския тенисист Амир Вайнтрауб

На 24 години, на колкото беше моя милост в началото на януари 2011 година, мнозина тенисисти вече са печелили турнир от Големия шлем. На 24 година аз щях да участвам за пръв път на турнир от Големия шлем - може и да ви звучи смешно, но имах чувството, че мога да преместя планина. В дните преди старта на Откритото първенство на Австралия вече разбирах какво имаха предвид мои колеги, когато ми казваха колко съм зелен:

"Амир, ти не знаеш нищо. В деня, в който успееш да изиграеш първия си мач на турнир от Големия шлем ще разбереш. Ще разбереш защо хората не се отказват от тенис кариерата си, защо се борят със зъби и нокти за тази мечта, защо не се отказват дори когато и последният зрител на корта или пред телевизора е наясно, че всичко е свършило - отминало безвъзвратно".

Броени часове преди началото на първата от четирите перли в света на тениса аз все още не мога да вляза в схемата на квалификациите - две места ме делят от там. Затова когато пристигам в Мелбърн, получавам значка с надпис "Резерва". Тя ми дава достъп до почти всички места на звездния комплекс "Мелбърн Парк" и до почти всички услуги, но само до почти всички.

Положителното - мога да използвам кола с шофьор, който да ме откара където си поискам. Мога да обикалям "Мелбърн Парк" и за малко не се губя в това огромно, сякаш построено от боговете на тениса място. Влизам в мъжките съблекални и не вярвам на очите си - там има машини с каквито си поискаш напитки, при това безплатни, има компютри, хавлиени кърпи, екипировка за тренировки, фитнес уреди, огромни шкафове, баня с джакузи.

Значката с означението "Резерва" ми помага по много начини, но тази с означение "Играч" ще ме изстреля в космическа орбита. Двама души стоят между мен и нея. Двама играчи между мен и 3 хил. долара - толкова взима всеки, които участва в първи кръг на квалификациите. Участва, а не побеждава. И получава 8 точки за ранглистата на ATP - не мизерните една, две или три, на които съм свикнал и които печеля в повечето случаи. Двама души ми пречат до това да се радвам на сумата от 200 долара на ден, до пълен достъп до фитнеса, до възможност да тренирам на кортовете, на които ще се играят мачове, а не на помощните, до достъп до партито на участниците в турнира.

Друг лукс - получавам две кутии с топки за тренировка. Обикновено тренирам с три топки и прекарвам доста време в събирането им. Тренирам един час и в края на сесията ми на моя корт се появява Фернандо Вердаско - номер 9 в света, който само преди две години стигна до полуфинал в Мелбърн, където отпадна в петсетова драма от Рафа Надал. Досега съм го виждал само по телевизията.

В професионалния тенис и особено на турнири от Големия шлем разликата между добрите и най-добрите е огромна. Например само първите 16 поставени в основната схема на Откритото първенство на Австралия и при мъжете, и при жените могат да тренират на трите най-големи корта в "Мелбърн Парк" - "Род Лейвър Арена", "Хайсенс Арена" и "Маргарет Корт Арена". За пръв път виждам какво всъщност представляват машините, впрегнати зад най-големите играчи. Те имат подкрепата на истинска армада - треньори, масажисти, хора, които им наплитат ракетите, семейство, приятели. Аз, както и всички от моята черга, съм на принципа "и сам воинът е воин". Нямам треньор, нямам приятели на трибуните, нищо нямам.

Не искам да звучи като извинение или оправдание, но на мен ми се налага да мисля за хиляди неща извън тениса, които са свързани с тениса - аз съм си треньор, наплитач и най-важното - гид. Последното е неизменна част от живота на професионалния тенисист - той прекарва една трета от времето си в уреждане на резервации за полети и сметки. Например ето какво решение трябваше да взема още преди да знам дали ще участвам в Мелбърн - трябва да играя на турнир в Ейлат, Израел, който почва по времето, когато е първата седмица от Откритото първенство на Австралия. Затова премествам полета си за събота - това значи, че се подсигурявам в случай че изобщо не успея да вляза в схемата на квалификациите в Мелбърн или че отпадна рано в тях. По мои сметки ще кацна на "Бен Гурион" в неделя 10 вечерта, а турнирът в Ейлат почва в понеделник в 10 сутринта. За всеки случай пращам имейл на директора на турнира да ме сложи възможно най-късно в програмата за първия ден.

11 януари, 2011 година. Ставам в осем сутринта и веднага проверявам схемата за квалификациите. Вътре съм. Последният класиран. Веднага изхвърлям значката "Резерва" и си взимам другата "Играч". Аз съм участник в 107-то издание на Откритото първенство на Австралия. Получавам съблекалня - моя лична. На вратата до моето местенце на "Мелбърн Парк" пише "Анди Родик". Отивам до столовата. Зашеметен съм от глъчката, която вдигат 250-те играчи, събрани там. Няколко минути след моето влизане обаче настава мъртва тишина. Всички са обърнали поглед към вратата, поглеждам и аз. А през нея най-спокойно влиза Рафа Надал.

12 януари, 2011 година. Мечтата ми продължава само ден. Цяла нощ не съм спал, нервите са ме сграбчили здраво в лапите си. Играя първия си мач от квалификациите на корт номер 15 - един от страничните в комплекса. Трети мач за деня на този корт, което значи, че трябва да почакам. Излизам срещу украинец на име Иван Сергеев, номер 200 в света. Напълно по силите ми е - можеше да бъде далеч по-лошо, например някой близо до първата стотица.

Не знам обаче как да се отърся от напрежението - три пъти преди началото на срещата се къпя, за да премахна потта, но не помага. Докато се усетя ме викат за моя мач. Давам всичко от себе си, но губя в два сета. Като поглеждам назад ми е ясно, че загубих само заради неопитност. Това е Големия шлем - телефони, SMS-и - всичките ми познати ме поздравяват за участието. Напускам Австралия със следната клетва на уста - ще се върна пак каквото и да ми струва.

Следва продължение...