Почит за един голям поет и патриот: Пейо Яворов

Пейо Тотев Крачолов (Яворов) е роден в Чирпан на 1 януари 1878 г.

Едва 16-годишен, баща му го принуждава да изостави учението и да започне да работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, романтична, символистична поезия, която го прави толкова известен.

След 1897 г. влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение - в. "Дело", в. "Свобода или смърт", в. "Автономия", в. "Илинден". А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония, като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904 г.).

След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909 г.).

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време - сп. "Мисъл". 

През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения". В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси - "В полите на Витоша" от 1910 г. и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" от 1912 г. 

През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов - метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси, що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Христо Ботев.

Писането на любовна поезия е едновременно страст и необходимост за Яворов. Естествено, любовната лирика е посветена на двете любими жени в живота му. Първата е Мина Тодорова – сестра на Петко Ю. Тодоров. Двамата се запознават на Благовещение през 1906 г. На Мина той посвещава някои от най-красивите си стихове като "Благовещение", "Вълшебница", "Две хубави очи" и др. Отношенията им са усложнени поради нежеланието на близките на Мина тя да свързва живота си с този на Яворов. Освен това тя самата не е сигурна в чувствата си към него и в дълги периоди от време го отбягва.

До скандал се стига след публикуването на цикъла "Писма" в списание "Мисъл" през 1906 г., когато Яворов е критикуван от две страни - от близките на Мина и от д-р Кръстев, заради откровеността, която си е позволил.

На 18 юни 1909 г. в София е тяхната последна среща. През септември тя заминава за Париж. В края на февруари 1910 г. се разболява от туберкулоза. Умира на 13 срещу 14 юли 1910 г. Погребана е в гробището "Бианкур" в Париж, Франция. Там, на гроба й, всеки ден ходи и самият Яворов. Отношенията си с нея той описва в драмата "В полите на Витоша".

Именно на гроба на Мина в Париж Яворов се запознава със следващата жена в своя живот – Лора Каравелова. Дъщеря на Петко Каравелов - 4 пъти министър-председател на България, Лора е една от най-съвременните и еманципирани жени в София. Двамата скоро се превръщат в любимата двойка интелектуалци на столицата.

Сключват брак почти веднага, но Лора скоро разбира, че Яворов – вече "женен” за Македония и своето творчество – е труден спътник. В началото на 1913 г. Лора е убедена, че Яворов има връзка с Дора Конова – годеница на негов приятел. При един от скандалите помежду им Лора заплашва да се самоубие. Нарочно или не, спусъкът е дръпнат на 29 ноември 1913 г. и Лора умира. Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея"). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява.

Яворов е съден за убийство, но бързо е оправдан, въпреки ширещите се слухове, че той е виновен.

При втория опит да се самоубие, на 29 октомври 1914 г., поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия поет от Тодор Александров - до края на живота си Яворов другарува и кореспондира с легендарния водач на ВМОРО. (На снимката до Яворов е именно Тодор Александров.)

Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет и патриот Пейо Яворов.

"Душата ми е стон. Душата ми е зов.                                                                                                         Защото аз съм птица устрелена:                                                                                                                   на смърт е моята душа ранена,                                                                                                                       на смърт ранена от любов...                                                                                                                  

Душата ми е стон. Душата ми е зов.                                                                                                               Кажете ми що значат среща и разлъка?                                                                                                         И ето аз ви думам: има ад и мъка -                                                                                                                 и в мъката любов!..."

                                     "На Лора"