"Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов!"

"Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила..."

("Обесването на Васил Левски" - Хр. Ботев)

Всяка епоха има своя история, своя нова идеология, която обуславя ценностите – идейни, нравствени и естетически. Всяка епоха създава свои герои, за да съхрани спомена за себе си чрез тях.

И ако има някой, който така, който така неповторимо да бъде герой на своята епоха, някой в чиито очи сиви, почти сини, да иска да се разпознае всеки от нас – то това е Дякона. Наричаме го Апостол на свободата, защото на него, без съмнение, дължим това днес "да можем да се бъдем равни на другите европейските народи".

И може би днес,19 февруари, когато ще отбележим 139 години от Неговото обесване – събитие, на което самият Христо Ботев посвещава стиховете, изписани по-горе, е редно да си припомним не само святостта на делото му, не само не само с церемонии и венци да го почетем, но да си спомним и да запазим заветите му – най-свидното, което един Апостол може да остави на народа си. А може би това трябва да направят и тези, които така гордо и на най-видни места поставят портретите му – да красят кабинетите им. Вие се сещате кои.

"Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв...";

"Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си";

"Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност"'

"Всекиму ще се държи сметка за делата";

Тези думи звучат достойно, защото са казани искрено. И може би всеки от нас се просълзявал с чувство на гордост, с онзи тържествен патос, който изпълва сърцата ни, когато си спомняме за отминалите събития. Но тези завети, струва ни се, не са само за предизвикват сълзи по чествания, само за тържествени зали или за политически речи.

Те са за всеки от нас – те на наследство и завет, в тях трябва да се оглеждаме по онзи морален начин, питайки се – изпълняваме ли ги. Много често сме се питали какво ли щеше да се случи, ако Апостола беше жив, ако бе доживял да види Следосвобожденската епоха. А ако беше свидетел на нашата най-история?!

Дали отново в очите му щяхме да разпознаем моралното огледало на нацията си?! Дали?! Защото колко от нас са способни на истинска любов и преклонение пред заветите на предците – може би останаха твърде малко тези като Николай Хайтов, който така усилено търсеше гроба на Левски.

Църквата отказва да канонизира Васил Левски. Но в сърцата на хората, той винаги ще бъде светец. Истина е, че тези, които обичаме и пред които се прекланяме, ще бъдат завинаги обезсмъртени в сърцата ни. И всяко българско сърце винаги ще жали за Васил Левски, защото:

"Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов..."

(из. "Левски" - Ив. Вазов)