Какво се случва с психично болните, когато ги изкарат от институциите?

Елица Петрова работи за Глобална инициатива в психиатрията от седем години. Организацията създава първото защитено жилище за хората с психична болест, има социално предприятие, в което работят хора с психична болест, както и информационен център за психично здраве.

- Глобална инициатива в психиатрията е инициатор на реформата по отношение на психичното здраве у нас. Какво се прави в тази посока?

- Организацията е инициатор на първите услуги от т.нар. психиатрия в общността. Това е идеята за деинституционализацията – да изведем хората от горите, от непристъпните места, в които те са били крити години наред и да им помогнем да възвърнат социалните си умения, които те са загубили, да ги подкрепим в това те да станат едни достойни хора и да могат отново да възвърнат живота, който са имали, преди да бъдат настанени в тези институции.

За много от тях това не е било лично желание. Не е било толкова обусловено и от болестта. За съжаление, там играят и други интереси. Роднини, наследства – това е една от причините някой да бъде вкаран на това място, за да бъде взет наследствен имот. Това е една от основните цели на организацията.

Има случаи, в които някои хора не са поглеждани с години. В момента, в който починат, се явяват наследници до девето коляно, защото те получават пенсии, които седят на сметки. Роднините идват, вземат парите и даже не се интересуват къде ще бъде погребан този човек.

Защитените центрове и жилища се строят именно в централните части на градовете. Първите такива са в Благоевград и са буквално в центъра на града. Разбира се, в началото има много спорове дали това да бъде така. Съседите се притесняват, но пак, защото нямат информация.

Наистина се бърка психичната болест и умствената изостаналост – когато се говори с тези хора, най-вече със съседите, т.е., да им се обясни с кого ще общуват, те оказват голяма помощ. Има баби, които носеха корени с ягоди, учат хората как да готвят. Това са някакви елементарни на пръв поглед неща, но когато си живял в институция толкова много време, ти си загубил всички елементарни способности – както по отношение на общуването, така и в битовите умения. Не си имал възможност да си сготвиш, защото си бил в институция, в която ти е давано.

Има много трагични случаи. Има хора, които не бяха виждали тоалетни и в началото облекчаваха нуждите си пред защитеното жилище, на улицата, на поляната. Някои виждаха душ за първи път и това не е някакъв театър, който те играят, защото се вижда от начина, по който реагират.

- Но, когато се изведат хората от институциите, идва още един много важен въпрос. Къде ще отидат?

- Това е основният проблем. Все още защитените жилища в България са прекалено малко и те не могат да поемат потока от хора, които трябва да бъдат изведени от големите институции, в които живеят по 100 и повече души. Защитените жилища са с малък капацитет и това не е случайно – за да не превръщаме защитеното жилище в нова институция, то трябва да бъде от семеен тип, да има малко на брой хора, между които да се разпределят задълженията. Както в едно семейство.

Има и нещо друго – по принцип домовете за психична помощ са само за мъже или само за жени. А защитените жилища са смесени. Просто наистина се копира една реална семейна среда.

- Как виждаш ролята на обществото в тази реформа. Без съмнение деинституционализацията изисква широка обществена подкрепа?

- Това е другото важно нещо, на което залагаме – работа с общността. Този модул от нашата работа е разделен и се работи в различни посоки. Работи се в училище, за да се научат децата, че не бива да дискриминират тези хора. Искаме да подготвим днешните млади, които утре ще са възрастни за тези неща от рано. Правят се обществени събития, на които наистина целта не е да дойдат десетима лекари и петима психолози и да дебатират нещата, които до болка са ясни на всички, а да дойдат обикновени хора, да имат възможността да зададат въпрос.

Например, един от големите митове в областта на психичната болест е, че хората с психична болест са опасни. Абсолютно е развенчан. Хората с психична болест са опасни най-вече за себе си. За съжаление, те са обект по-скоро на злоупотреби, на насилие и другите хора спекулират с тях и с тяхната психична болест.

Много са малко случаите, в които наистина психично болен човек с диагноза е извършил престъпление. За съжаление, в медиите много често излизат заглавия от типа на "Луд скочи от терасата". Тук обаче не става въпрос за хора с психична болест, с диагноза. Много често не става въпрос за човек с диагноза, а прилагаме епитета "луд", просто защото това е нещо извън нормата. Известно е, че хората, които нямат психична болест извършват много повече престъпления.

Липсата на информация дава свобода на въображението.

Характерни за психичната болест са халюцинациите – тоест в този момент човек вижда нещо, което не съществува, но за него това е толкова реално, колкото е реален за нас съня. Както ние сънуваме цветно и когато се събудим все едно това сме го преживели, по този същия начин се преживява и кризата на психично болния човек. Обикновено това са налудности за преследване. Този човек в момента се страхува за собствения си живот и например, би видял мене като дракон, който го преследва и по-скоро би бягал, не би тръгнал да се бие и да напада друг човек. Много са редки случаите, зависи от халюцинациите.

- Тази и много други сфери страдат от липса на доброволци. Какво според Вас би мотивирало повече хора да се включат активно. Все пак живеем в Европа на доброволчеството?

- Абсолютен факт. На мене много често ми задават въпроса защо работя в тази сфера. Истината е, че аз десет години съм доброволец за много социални дейности. Това ми е дало някаква сензитивност по тези проблеми. Не съм си мислила, че ще се занимавам точно с психичната болест. Мислех, че ще се занимавам с насилие – една доста актуална тема в момента.

За мене доброволчеството като цяло е един от клоновете, които в България липсват. То трябва да се развива и да бъде сложено в някаква рамка. То може да даде посока за развитие за една личност, чисто професионално, да натрупаш много опит. Доброволчеството трябва да започва от ранна възраст и да се насърчи.

Станеш ли доброволец – ти вече гледаш по друг начин на нещата. За щастие, в момента има доста неправителствени организации, които работят с доброволци, с млади хора в различни области. Това е и начинът да направим младите хора толерантни. На запад дори и образованието ти не тежи толкова, колкото ако ти си работил две години като доброволец в определена област. Биха те наели на работа и ще гледат на тебе с много добро око, като на човек, който има трудов стаж в определена дейност.

И в България започва да се възприема доброволчеството като нещо важно, но да си такъв у нас все още е малко неблагодарно, защото работодателят ти не се интересува от това. Ние работим с много доброволци в една малко по-различна област – превенция на HIV/СПИН. И по линия на психичното здраве обучихме различни хора да дават консултации – не психологически, а по-скоро информативни. Те насочват към специалисти, към различни заведения, да дават посока най-вече на близки, защото хората с психична болест често не вярват, че са болни. Но близките им го забелязват и много страдат. Семейството понася психичната болест много по-тежко от самия болен. Тази информационна линия стартира за първи път в Благоевград. Там имахме възможност да обучим студенти, които след това да дават дежурства. И за щастие те проявиха интересен и към другите неща, които се случват в организацията.

- С каква дейност се занимава социалното предприятие?

- Социалното предприятие се казва "Зелена". Това е пералня, в която работят хора с психични заболявания и с тежка психична болест. Базирана е в столичния кв. "Слатина". С нея искаме да искаме да развенчаем един от основните митове по отношение на психичната болест, а именно, че хората с психична болест не могат да работят. Това не е така. Много често в България се бъркат понятията психична болест и умствена изостаналост. Психичната болест протича на кризи, на т. нар. психотични епизоди. Когато човек изпадне в такава криза не е в състояние да се грижи за себе си и за околните, следователно и да изпълнява служебните си задължения. Но ако този човек приема медикаменти и посещава редовно психиатър, той може да има само една криза в живота си и никога повече да не я получи. През останалото време той е абсолютно адекватен, нормален човек, който може да упражнява всичките си задължения. Към тези хора има много сериозна дискриминация. 

Идеята на социалното предприятие е именно тази – да предостави на хората с психична болест възможност да не разчитат на подаяния и на това някой да се сети за тях и да им даде нещо. Защото те са абсолютно способни да си изкарват прехраната, да си отглеждат децата и т.н.

- Ще ми се да поговорим и за агресията в училище. В последните години като че ли напрежението сред учениците ескалира – помним случаите с набитата учителска или сбиванията на момичета?

- Това е една наистина много сериозна тема. В училищата няма психолози, а педагогически съветници. За съжаление, в голяма част от случаите те не са психолози, а са учители, на които не им стига определен брой часове, за да си направят щата, например, учители по руски или друг език.

Самият факт, че това е учител, който преподава нещо друго и това дете е в една такава зависима позиция – дали то ще отиде и ще каже истината, ще разкрие проблемите вкъщи, защото много често агресията в училище, е отражение на нещо, което се случва в семейството. Аз познавам много добър педагогически съветник, който е психолог, но на когото това му е щат, той това работи. Разказвали са ми, че пред нейната врата има опашка в междучасията.

Първоначално не вярвах, но когато влязохме, за да работим в това училище се убедих. Тази жена е възрастна и е дала телефона си на децата. Търсят я дори през нощта, имат й доверие. Разказват всичко, което се случва. Успява да работи и с родителите. За съжаление, заради забързаното си ежедневие те често нямат време да общуват с децата. Защото – да се прибереш, да нахраниш детето, да му провериш домашните и да го сложиш да си легне не е общуване.

Това е отглеждане. Родителите нямат време за истинското общуване – да прекарват повече време с децата си и да се вълнуват от техните проблеми.