Честито, Прищина!

В началото на януари, докато беше в България за погребението на президента Желев, държавният глава на Косово Атифете Яхяга каза, че страната ѝ ще използва българския опит в процеса на стабилизиране и асоцииране с Европейския съюз.

На Прищина ѝ се иска да се присъедини към европейско семейство не само, за да получи стабилно рамо в решаването на политическите противоречия с Белград, но и защото е обхваната от невиждана корупция, икономическа криза и мизерия.

Подобно на България, и Косово, е земя на кръстопът. Земя, пропита с кръвта на много народи, спечелена с даването на много жертви, но територия, която не успя да се превърне в обетованата земя на Балканите.

Парче земя, около което все още има повече митове, отколкото истини. Обвиненията за търговията с органи така и не получиха своя справедлив отговор. Този ужас, който беляза ранните години на косовската държава, не е надживян. И ако в Косово все още броди един призрак, това не е призракът на комунизма, а на ужасите от войната, на беззаконието и апатията, на сивото балканско небе, под което човек се ражда, твърде често, за да се удари в гърдите и да каже какъв патриот е, преди да хване влака за Германия или самолета за САЩ.

Една от трагедиите на балканските народи е именно тази - те са готови да се жертват за парчетата земя на този не толкова привлекателен полуостров, но после сами го напускат, за да търсят по-добър живот. И Косово не е изключение.

Косово върви бавно, но тенденциозно към нещо, което демографът проф. Рифат Блаку нарича симптом за "тектонично разместване за албанците".

Не стотици, не хиляди, а десетки хиляди напускат страната. Липсата на перспектива, на работни места, на силно и стабилно управление стават причина все повече хора да търсят нов живот в по-заможните страни в централната и западната част на Европа.

Нелегално емигриращите косовари прилагат различни трикове – от смяна на религиозната и национална принадлежност, до това да заявят принадлежност към гей обществото, което е тема-табу в Косово. Хората са готови на големи компромиси, за да получат убежище в ЕС.

Всички търсят нормални условия за живот и по-добро бъдеще. Данните на националната статистика сочат, че най-малко 30% от косоварите живеят в крайна бедност.

Ако минавате през Прищина, загледайте се в тълпите пътници на автогарата. Ще видите стотици чакащи да напуснат страната. Според официалната статистика това са повече от 500 души дневно.

Само за последните два месеца общо над 50 000 косовари са напуснали страната. Най-малко от тях 6 000 са деца.

Такова нещо в този регион не се е случвало от периода на Османската империя. Подобно преселение преживя и България, в началото на 90-те години. Историята се повтаря. И ако са правилни намеренията на президента Яхага да тръгне по нашите стъпки, то Косово ще мине през същите изпитания, които вече четвърт век тормозят българите.

Народът на Косово днес ще празнува, опиянен от щастието по Независимостта, която придоби преди 7 години. Само че и тя – независимостта, е нещо относително, когато си на Балканите. Прищина ще празнува скромно, пари за празници няма. А и празнуващите намаляват. Така сме ние, на Балканите.

Ако Балканите могат да бъдат изобразени като сграда, представете си жилищен блок, в който съседите не си говорят. Сътрудничеството е нещо, привнесено отвън, ведно с неяснотата на модерните чуждици от прессъобщенията, които Европа спуска като решения. Изисквания, критерии, безброй правила. Интегрирайте се! Сякаш бедността и мизерията могат да се интегрират във Версай! Не, не могат.

Западът, към който по обективни причини принадлежат и Балканите, и тези причини бяха ясно разписани в началото на '90-те, обича да гледа с доброжелателна (но не винаги) аристократична небрежност и снизходителна ирония на процесите, които протичат на Балканите. Тук се присичат червените линии на няколко велики сили. Звучи някак в стил: "Ние не ви харесваме, но вие харесвайте нас, а не Русия!". Чърчил казваше, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират. Това важеше до преди няколко години.

Защото в последните няколко години Балканите спряха да произвеждат история. Процесите протичат в сивото безвремие на бедността, на постоянните кризи, на апатията на народите. Затова и независимостта тук е нещо относително.