Човечността на българина изтече в канала, уплашена от нещастието на бежанците

Сирийските деца имат два крака, две ръце, две очи и нос – българските сирачета разполагат със същия набор от крайници и сетивни органи. Поради тази причина вероятно усещат горе-долу по същия начин насилието, надушват смрадта на мизерията и страдат от ужасите на живота. 

Макар тази истина да е твърде очевидна, българското население се е втренчило бясно в пристигащите у нас бежанци, сред които мнозина на невръстна възраст, за да разграничат родното страдание от това на чуждите.  

Цялата общественост в страната от години плаче за изоставените деца на България, като например тези в Могилино, когато обаче стане дума за сирийските, които не се преживели по-малка доза ужас, се превръщаме в слепи и глухи пепелянки.

Липсата на съчувствие, разбира се, не се простира само върху деца, а върху техните майки и татковци и хилядите търсещи убежище.

Странно е, че при вида на възрастна старица или бедно дете благородството у нас разцъфтява. Даваме пари, пускаме SMS-и, грижим се за уязвимите. Когато обаче стане въпрос за сирийците, бързо забравяме, че сме извисени и омразата ни се подбужда по съвсем меркантилни причини. Бежанците стават гадни, защото ще ни вземат от хляба, може да докопат някой буркан зимнина или пък ще грозят класната стая на децата ни. 

Разбира се, кризата в размирната страна стана новото любимо поле на изява за любителите патриоти. Всички сирийци са терористи, а ако има някои пропуснал да се въоръжи с автомат, то той задължително е криминален елемент. В американските филми със сигурност 4-годишно дете камикадзе изглежда достоверно, но подобна картинка в реалността просто звучи смешно.

Докато бясно обсъждаме апокалипсиса, който ни чака заради търсещите убежище, някак пропускаме фактите. Един от интересните е, че сирийците живеят на гърба на държавата точно за 35 лева на месец. С толкова пари дори и родните пенсионери не са принудени да оцеляват.

Дори и да не искаме да си го признаем, и ние бихме се превърнали в крадци, ако месечната ни издръжка възлиза на тази смешна сума. Докато чакат да получат статут, бежанците, разбира се, нямат право да работят. Това ги поставя в меко казано безизходна ситуация. 

Никой не може да отрече, че страданието има романтична опаковка само по книгите. На живо хората, които бягат от войната, за да спасят живота си, никак не стават за корица на модно списание. След месеците, прекарани с "каналджиите" на хора и в търсене на спасение, бежанците са опърпани, вероятно миришат и носят със себе си болести. Извратено е обаче състоянието им да предизвиква негативни реакции, вместо състрадание и желание да помогнем. Ако обонянието и очите ни определят нагласата към другия, трябваше отдавна да искаме разследване и за родните пенсионери и децата, затворени в социални институции.

Кошмарният образ на търсещия убежище са разкрасява и от представата за препълнените центрове, където ги настаняват. По последни данни там бежанците не престават да миришат и да бъдат източник на зарази.

Преди да бъдем застигнати от тази криза, България едвам се справяше с малкото на брой бежанци. Те бяха държани в заведения от затворен тип като престъпници, което противоречи на международното право. Децата, търсещи убежище, и досега биват записвани в първи клас, независимо че са на 18 години, например. Объркани от сложните процедури и липсата на адекватна помощ, бежанците оставаха без дом, въпреки че са получили статут. 

Реакцията спрямо бежанците доказва не съвсем приятния факт, че имаме навика да обвиняваме не отговорните за поредната издънка, а тези, които са жертви на съответното бездействие или безхаберие. 

Управляващите в момента се опитват да направят от нищо нещо и да окажат поне минимална помощ на тези изпаднали в беда хора. Въпросът е обаче, защо в годините назад никой не е предприел нужните мерки, за да може страната ни да реагира адекватно за доброто на своите и сирийските граждани. Вместо това имаме натъпкани натясно хора, които умират от глад и живеят подобно на животни.

Ако прехвърлим през ума си епитетите и определенията, които лепваме на сирийците, има сериозна опасност да ни се сторят познати. Не за друго, а защото подобни етикети сме получавали ние самите. Докато се разграничаваме от бежанците, които миришат, вършат престъпления и живеят на гърба на държавата, в Англия например британците смятат абсолютно същото за нас. Вместо да проявим солидарност към сирийците, които са жертва на дискриминация като нас, ние предпочитаме да се държим с тях като английска нация, на което мръсните чужденци са ѝ виновни за всичко.