Владислав Христов: „Комореби“ е поезия на светлината

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на "The Haiku Foundation". Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световния хайку клуб "World Haiku Review" и мн. др. През 2016 г. хайку на Владислав Христов влизат в обучителната програма на университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български "Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), "Обратно броене" (поезия, 2016), "Продължаваме напред" (публицистика, 2017), "Germanii" (поезия, немско издание, 2018). Миналата седмица беше премиерата на новата му поетична книга "Комореби”.

Поетичните ти книги са със странни заглавия, случайно ли се случва това или е търсено?

Просто така се ражда идеята, аз следвам нея. Не измислям заглавия и не пиша книгите си заради ефекта върху читателите. Текстовете сами се наместват в книгата после идва заглавието. Тази последователност не е задължителна, но при създаването на една книга винаги има много загадки. Книгата е неведомо нещо, идва по неведоми пътища, и контролът който може да упражни авторът върху нея е незначителен. По този начин и той разбира, че всъщност е само една писалка на Нещо много по-голямо.

Как би го обяснил думата "комореби" на читателите ?

Най-просто казано е японска дума, която значи слънчева светлина преминаваща през листата на дърветата. Това е светлина от която човек едновременно може да прогледне или да бъде ослепен. Всичко е въпрос на доза и баланс. Балансът при съвременния ни начин на живот е най-труден. Но пътят е по-важен от резултата. Дори самият опит да търсим този баланс си заслужава усилията. Тепърва балансът ще се изплъзва на човека, и ще му се наложи да излиза все по-често от зоната си комфорт за да си го възвръща.

Какво символизира светлината в твоята нова книга?

Бях изгубил пътя към светлината. Измина доста време докато стъпя отново на него. Пишещият поезия човек е като котките – има няколко живота. Тази книга е завръщането ми към светлата страна на живота, към любовта като първоизточник на човешкото щастие, към радостта от природата и ежедневните дребни радости. Всъщност, ако не се обърнем към светлината нямаме друг шанс да оцелеем в този пълен с негативни новини и жестокост свят. Добротата и човечността като спасителен пояс, който всеки ден трябва да си хвърляме един на друг - ето това е голямата тема в "Комореби".

В поезията ти има ясно различима линия повлияна от източната философия. Защо се насочи към нея?

Изтокът за мен е извор не само творческо вдъхновение, но и на различен поглед към света и заобикалящата ни реалност. Друг е въпросът доколко източните философии могат да бъдат приложими реално в живота на днешния урбанизиран човек, който до голяма степен е станал зависим от високите технологии и социалните мрежи. Немалка част от самите хора на изток не живеят "източен начин на живот". Провалът не е само при т.н. западен човек. Но този кръст на провала човечеството си го носи откакто съществува. Важното е отделният индивид доколко позволява да е част от цялостните негативни процеси. Поезията дава доста добра обратна връзка накъде пътува корабът на човешката история. Четете повече поезия!

Какво мислиш за съвременната българска поезия? Ще дойде ли време да питаме защо са мълчали поетите ни?

Всяко едно поколение в поезията има по няколко ценни автори, които моделират цялостно облика на този жанр. Всеки дава по нещо от своята самобитност и така поезията продължава да оцелява през годините. При прозата ситуацията може да е друга, но при поезията количеството винаги и обратнопропорционално на качеството. Нима една държава има нужда от повече от 5-6 поети? А дали ще мълчат си е тяхна работа. И без това от тях нищо не зависи. Те са игла в купа сено, но както знаем от историята – иглите са способни да спукат много големи балони.

Може ли човек да се научи на поезия или това е даденост? Първите ти съвети към начинаещите поети?

Със сигурност в по-голямата си степен е даденост, която подлежи на развиване. Не са малко примерите на автори с много добри първи книги, които после не продължават да пишат. В този смисъл само таланта не е достатъчен. Нужно е постоянство, вътрешна дисциплина и големи дози автоцензура. Звучи малко стряскащо, но няма как да минете без всичко това.

Първият ми и най-важен съвет - да четат повече поезия. В някои случаи това е много по-ценно отколкото да я пишат. Писането нека бъде акт на крайна необходимост. Никой няма нужда от поредния фейсбук поет събиращ лайкове. Поезията работи с езика на природата и езика на хората, а те не се учат по кабел и пред компютъра. Дайте си повече време за реален живот извън мрежата и поезията ви ще бъде пълнокръвна и докосваща. Всеки може да измисля текстове, малко могат да ги живеят. И не на последно място, не наричайте сами себе си - поети. Това е привилегия на вашите читатели.

Снимка: Тодор Тодоров

Интервю на Ани Романова