Активните крадци, изнасилването на духа и цветният спрей

Целия вчерашен ден прекарах пред Трето РПУ в София, очаквайки отвътре да се появи Асен Генов. Колегата Генов, заедно с още няколко човека – Живко Занков, Марта Георгиева, Давид Станчев, Никола Спотинов, както и Цветелина Сърбинска, беше арестуван във връзка с боядисването на скулптурите пред сградата на БСП на „Позитано“.

Нощното боядисване на паметници не е моят начин на протест, най–малкото не съм способен да будувам в късни доби и да тичам със спрейове по слабо осветените софийски улици. Нямам и дрехи и обувки, които мога да жертвам за изкуството. Но боядисването на скулптурната група на „Позитано“, която в началото сметнах за неособено удачен жест на протест, в момента има пълната ми подкрепа и възхищение.

Защо така, нали? Защо си променяш мнението, бе? Вандализма ли подкрепяш? – ще ме попитате вие.

Лесен отговор – Защото за пореден път беше доказано, че не може да изградим модерна и демократична държава върху фундамент от лъжа.

Лицемерният вой от БСП срещу боядисването на скулптурите, смелите фантазии на някои поддръжници на тази партия за строго наказание на художниците, вариращи между 15 години  затвор и разстрел за неуважение към изкуството и към миналото, плюс рафинираните приказки на Антон Кутев за вандализъм и препращане към творби на същия скулптор на моста Голдън Гейт в Сан Франциско показаха, че истината няма отношение към управляващото мнозинство. Има отношение само лъжата и полуистината, инструментализираната лъжа и полуистина, тоест пропагандата.

Авторът на тази композиция, Любомир Далчев напуска България по времето на режима на Тодор Живков (и унизително прогонен, в крайна сметка), е изпратил специално писмо на управляващите, с което желае творбата му да бъде демонтирана пред тази сграда – тогава в сградата се помещава Комитета на активните борци против фашизма и капитализма. 

PS. Как става напускането – Любомир Далчев заминава за Виена със своя изложба през 1979г. където, на 77 години (!), обявява желанието си да емигрира заедно със съпругата си. За да се откупи и, очевидно, според уговорката с властите, завещава цялата си изложба на държавата. Само че държавата, в лицето на Мирчо Спасов, не му дава обещания 10-годишен паспорт и авторът е унизително прогонен от България. 

Борбата с капитализма е лесна работа – просто ограбваш хората и когато им прибереш всичкото имущество те пишат борец против капитализма. Всъщност, става дума за активни крадци в неподозирано големи мащаби.

Борбата с фашизма е смокиновото листо, което прикрива най–големия грабеж в писаната история на България.

И така – авторът изпраща писмо, в което признава, че творбата е правена под принуда и не желае тя да седи на това място. (Как ли изглежда принудата при един скулптор? „Правѝ статуи, че иначе...“). Разбира се, нито комитетът на активните крадци, нито управляващата партия взимат под внимание желанието на автора (че кой е той, според тях). Нали са си го прибрали, значи си е ТЯХНО. (логиката на активните крадци и до днес)

Още по–интересно. Другата творба, която е обект на остри политически сблъсъци – паметникът на Съветската армия, също се оказва продукт на насилие върху творци. Върху най–талантливите български скулптори – Иван Фунев, Васка Емануилова и др.

Но БСП и свързаните с нея сили на миналото искат тези неща да стоят в публичното пространство.

Тези рожби на изнасилването на българското изкуство.

Извратено е да изнасилиш някого и след това да присвоиш детето с претенциите на родител, отказвайки на другия родител всякакви права.

Те искат да ги гледаме ежедневно, за да ни припомнят, че са изнасилили духа на България, и че могат пак, защото те държат парите и те поръчват музиката. Модерно, разбира се, чрез медии, телевизии и вестници–парцали.

Цветният спрей ли е проблема? Да поговорим за истински престъпления срещу изкуството. И срещу духа на България.

Когато споменах, че в България вече няма комунизъм, той (Любомир Далчев) се оживи. “Това добре, това добре…”, каза с присъщия му дрезгав и отривист маниер 

Оставка!

снимка: Иво Божков
___________
* Имам нужда от пълния текст на писмото, ако може и сканирана страницата от вестника. Моля! :)

PS. Получих пълния текст, благодарение на Нина Денева (коментар 188 от тук):

Проф. Любомир Далчев
ЖАЛОНИТЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ

В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

Това всеки българин знае и го е изпитал, за да става нужно да се припомня. Със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима и естествено е да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат. И тогава с какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на комунистическата наглост, у тия другари липсва срам, честолюбие и морал.

А какви са техните измерения за художествените ценности на паметниците и на творбите, изобразени в тях? Званията и наградите са давани по нареждане на номенклатурата, давани по-скоро като заслуги към партията. А техният брой е грамаден и не може да бъде меродавен за преценка. Оценка за художествената стойност на изобразеното по паметниците – и въобще на изобразителните изкуства у нас – трябва да стане макар и в бъдещето, защото не малко неяснота и поквара съществува и в по-далечното минало след освобождението ни от турците.

Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега.

Интересно е да разкажа, макар и сбито, за паметника на Съветската армия в София.

Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят.

Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”.

Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.

Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.

И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?

И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.

Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра - да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф.Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.