Пиян съм се клатушкал през
нощта...
И днес тъгувам за неспастрените
дни.
Като куршуми, неизстреляни в
целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?
Ще разбереш ли моята тревога,
поколение?
Ще разбереш ли как из нея се
роди
горчилото на уплах и
съмнения:
***
- Не е ли днеска празна пещера
човекът,
където лозунгите хвърлени отекват
с екот
на дните в шеметния
бързотек?
И тоя век не е ли моя
мащеха?
Дали не съм завареник на тоя
век?
Дали роден съм рано?... Или
закъснях?
***
Ще има пак звезди... и кучета...
ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На
път!
Човекът е човек тогава, когато е
на път!*
Пропуснах фестивала за независимо кино, за което горчиво съжалих и реших да не пропускам Киномания просто така.
В петък вечер какво може да се гледа?
Реших да се пробвам на Керуак.
Не съм чел култовия му роман „По пътя“ (голям срам за стар почти хипар като мен) и освен, че е икона на хипи поколението, за романа повече не знаех.
На Керуак съм попадал по време на най-интересния момент в българското книгоиздаване – през 1990-та година, когато публиката беше жадна за нещо ново и различно, а на пазара нямаше почти нищо. На български трескаво се издаваха страшно интересни книги с ужасно полиграфично качество, които потъваха в пазара като капки вода в пресъхнала пустиня.
Това беше една тънка книжка с поезия, която си купих по време на Аполонията в Созопол и вътре имаше стихове за неща, които дотогава не бях виждал в рими – полицейски лампи, коли, шосета и арести.
И във филма е горе-долу така.
Филмът е още едно доказателство, че глобализация има – той е франко-бразилска продукция, но с американски актьори.
Сюжетът му е една безкрайна импровизация, като импровизирана джаз мелодия. Героите спират, опитват се да построят някакви отношения и точно преди развръзката напускат, за да пътуват и отново да търкалят камъка на предопределението си нагоре по склона на съдбата.
Всичко се върти около личността на Дийн Мориарти - харизматично лошо момче, което омагьосва околните и въпреки че се държи отвратително с тях, всички искат да са близо до него, защото само когато са с него и са на път, се чувстват живи.
Това е Америка в края на 40-те години – когато колите са без аларми, магазините без камери, когато в автобусите се пуши и когато по радиото и в най-яките клубове се свири джаз.
Едно време, което сега ни се струва като раят на земята. За някого обаче е било задушаващ затвор, чиито стени е трябвало да бъдат разрушени.
Саундтрекът е в унисон със сюжетното колебание - няма нито една завършена песен, повечето музика е джаз импровизации без край и без начало.
Да се гледа ли? Не знам. Лично на мен са ми интересни филмите правени по книги и творбите, разглеждащи връзката между творчество и свобода.
Запазих концентрация докрая, но втори път не бих го гледал. Усетих прилив на вдъхновение след филма, но защо - и аз не мога да кажа.
Кирстен Дънст, Виго Мортенсен, Стив Бушеми правят прилични второстепенни и епизодични роли. Актьорите в главните роли не са ми познати, но се справят добре. Младежът, който играе Дийн има бъдеще, но има и да учи още.
В НДК беше хладно и неособено гостоприемно, залата беше полупразна, а на касите имаше гигантска тълпа. Билетите се пишеха на ръка.
Мултиплекси има повече от 10 години в София. Време и в НДК да се научат как да печатат билети.
*Това, разбира се, не е Керуак, а негов съвременник.
Източник: Комитата






