Ден не като всички останали

(вариация по фейсбук статуси)

Отново у дома.

В момента, мястото на България в глобализирания свят никакво го няма, искам да извикам – стига толкова, не трябва да продължаваме да бъдем апендикса на цивилизования свят! Не трябва повече да бъдем буренясалата крайна пътека в парка! Много зависи от дни като този, в който с пълни шепи ще отсипваме власт на желаещите.

Никога след 1990 не е била така осезаема ченгеджийската хватка върху обществото, и никога изпитанието пред здравия разум не е било толкова голямо.

Иска ми се да повторя всичките туристически клишета – България е страхотна страна с невероятна природа и мърляви, но все още привлекателни градове. Много, много малко промяна ни трябва и то в собствените ни глави. Останалото го имаме или лесно ще го получим.

На площада пред Народния театър, грозни шперплатови бараки трябва да ни създават търговско-празнично настроение. А кафенето отпред е пораснало с още един ред мутро-балдахини, с  канапета с високи облегалки, които трябва да скрият театъра от клиентите на кафенето, че и без друго само им загрозява гледката.


Това е типично провинциално мислене – всяко празно място в града трябва да се застрои с някаква кочинка, за да се спечели по някоя жълта стотинка отгоре, осветлението да бъде слабо, че иначе за какво е? – само гражданята да се размотават из града без работа.


Престъпният селски байганювски манталитет настъпва буквално с валяците по Витошка, превръщайки я в треторазредно стъргало на провинциален ориенталски град, но без ориенталски чар, а само с ориенталски кич, имитиращ европийски изглед. Изтръгват се традиционните сини табелки по улиците, за да се заместят с чудовищния разноцветен пластмасов кич. Превърнахме се в лоша имитация на себе си, на черупка с изтръгната душа.

Защо така?

Защото сами го поискахме и защото не се противопоставихме енергично на злото.

Включително и на избори.