Забравени страници: Лиско в гората

Глава пета
Великият детектив
Тихата гора бе потънала в хладната нощ и на пръв по­глед всичко у нея беше спокойно. Високото небе искреше от звезди. Някои от тях стояха мирно и съзерцаваха учудено земята, а другите се закачаха палаво и не искаха да висят на едно и също място. Месецът, който бе изплувал над гората още преди залеза на слънцето, сега блестеше по-ярко.

Но спокойствието на Тихата гора бе привидно.

Пред жилището на Лисан бяха дошли почти всички жи­вотни и тук се вдигаше такава врява, че Магарето, което стра­даше от манията да си служи на всяка цена с поговорки, не можеше да се прояви, както трябва.

— Тихо! — ревеше то. — Ако викаме така, вместо да извадим очи, ще изпишем вежди!

Магарето не употребяваше нито една поговорка на мя­сто, а при това всички поговорки изговаряше неправилно.

— Мълчете да чуем всяко мнение поотделно! — издиг­на отново гласа си то. — Всеки крак на своята коза!

Но никой не го слушаше. Лисан и Лиса стояха пред жи­лището си и ронеха сълзи. Около тях всеки казваше нещо подобно:

— Обзалагам се, че Лиско е жив!
— Утре ще го намерим!
— Лиско няма да се остави лесно! И така нататък.

А всички знаеха, че това, което казват, е само за утеха. От Лиско нямаше следа. Изчезването бе станало по много тайнствен и чудноват начин. В търсенето бяха взели участие всички животни, включително и сврака Нешка, която на два пъти предложи да се претърси внимателно лисичата дупка, на което животните се изсмяха, защото действително беше смешно. Най-силно впечатление правеше Мецан, който председателствуваше Съвета на Тихата гора. Той не взе нито вед­нъж думата. Само мълчеше и слушаше. Понякога и не слу­шаше, а мислеше. Тогава животните си казваха: „Ей сега ще предложи нещо умно.“ Но Мецан продължаваше да мълчи и отново се замисляше.

Най-после към полунощ той поиска думата и когато всич­ки притихнаха, каза:

— Ние сме много глупави!

Най-умните животни наведоха глави, а глупавите си при­дадоха вид, че това е факт, който не се отнася до тях.

— Глупави и недосетливи! — подчерта Мецан. — Втур­нали сме се да търсим безразборно, викаме, предлагаме, от­хвърляме, а забравихме най-важния факт!...
— Какъв е той? — обади се Сивко.
— Забравихме, че си имаме детектив.
— Ей, вярно бе! — извика Кафявко.
— Детектив — продължи Мецан, — който се занимава изключително с разкриване на престъпления, или пък с на­миране на изгубени лица.
Да живее   Костенурко! — извика Сивко. Гората гръмна от „ура".
Към дома на Костенурко! — предложи някой.

Но Мецан направи гримаса и щом животните млъкнаха, заговори бавно:

— Предлагам всички да се разотидат. Всеки да си гледа работата. Животът трябва да потече, както по-рано. Ще из­берем делегация. Тя ще отиде при Костенурко да му разкаже всички подробности, а той вече си знае работата. Приемате ли?
— Приемаме! Да изберем делегация!

Веднага се пристъпи към избора. След много шум и пре­пирни реши се делегацията да има следния състав:
1. Вълчо Кафявко — като добър следотърсач.
2. Зайко Сивко — като бързоходец и слухар.
3. Ежко Таралежко — по простата причина, че редовно влизаше във всички делегации.

Реши се Лисан и Лиса да не участвуват в по-нататъшното търсене, тъй като бяха изпълнени със скръб. Животните се разотидоха, а делегацията тръгна към края на гората, защото Костенурко живееше точно там, където от векове растеше и старееше Къдравия дъб.

— Сега е полунощ — каза Сивко. — След три минути сме при Костенурко.
— След пет минути! — каза  Кафявко.
— Не по-рано от три денонощия! — каза Таралежко. — Мерил съм това разстояние няколко пъти. Спокоен ход — четири дни, а с бързане — три.
— Хванахме си белята! — рече Кафявко. — Защо ли го избрахме?
— Как? — възмути се Сивко. — Делегация без Тара­лежко? Откакто се помня, Таралежко винаги е председател­ствувал всички делегации.
— Има животни, които сякаш се раждат само за това — съгласи се Кафявко. — Дай им заседания и приветствия — нищо друго...  Хайде, качвай се на гърба ми!...

След десетина минути делегацията се озова при Къдравия дъб, едно голямо и дебело дърво, израсло на границата между Тихата и Младата гора. Около Къдравия дъб се прости­раше китна полянка, която денонощно ухаеше на мента и здравец. По-нататък започваше Младата гора. Тя имаше ниски и крехки дръвчета и се простираше чак до склоновете на Голямата планина. Младата гора нощем просто гъмжеше от светулки.

Домът на Костенурко се намираше между три големи камъка, обрасли с мъх и лишеи. Пред дома висеше табелка, иа която пишеше:

Частно детективско
   БЮРО
      на
   КОСТЕНУРКО
п р и е м а м по всяко време на денонощието.
Чукай, без да влизаш!

Кафявко почука. Изтече малко време, но никой не се обади. Той почука повторно.
— Защо чукате, без да влизате? — чу се гласът на Костенурко.
— Защото тук пише така — рече Кафявко.
— Надписът е погрешен — отвърна гласът на Костенурко. – Художникът трябваше да напише : „Влизай 6ез да чукаш!“, но бе разсеян и написа това. А мен ме мързи да го поправя. Някои казват, че било оригинално, и съм съгласен. . . Влезте!. . . Вие сте трима: Кафявко, Сивко и Таралежко.
— Как позна!?! — учуди се Кафявко, докато се про­мъкваше през тесния за него вход. — Просто съм изумен.
Костенурко седна на мекия стол, натъпка лулата си, за-пали я, смукна от нея и се усмихна:
— Нашият занаят е труден, но е приятен, защото е изпълнен с непрекъснато търсене. Малко са индивидите, които са успели в нашата професия. Преди всичко трябва да имаш
дарба. Трябва да се родиш с нея и да я развиеш. Умът ти да бъде винаги изострен. Съобразителност и интелигент­ност — тези са двете неща, които трябва да вървят ръка за ръка с ума.

Представителите на Тихата гора наблюдаваха Великия детектив със зяпнали уста.

— Казвайте — мина към действие Костенурко. — Как­во ви води насам?
— Нещастие — започна Таралежко. — Лиско, синът на Лисан, се изгуби преди залез слънце и макар че вдигнахме гората на крак, не го намерихме.
— Лиско? — замисли се Костенурко. — Ще го намеря.

Членовете на делегацията въздъхнаха облекчено.

— Най-напред трябва да ми го доведете — продължи Костенурко. — Трябва да го видя, за да зная какво да търся.
Представителите  на  Тихата  гора  се спогледаха. Но ако — започна неуверено Кафявко, — ако може да го доведем тук, значи... няма смисъл да го търсим защото... ззащото той тогава ще бъде намерен.
— За съжаление това е така! — замисли се Великият детектив. — А това усложнява задачата ми... Но да почнем от самото начало. На въпросите ми да отговаря само един от вас. Например вие, Кафявко.
— Обикновено в такива случаи говори Таралежко.
— Добре, Таралежко, отговаряй: Кога изчезна Лиско?
— Днес следобед. Цялото му семейство се изкъпало  на реката, върнали се у дома и Лиско изчезнал.

Костенурко се почеса по черупката:

— Хм!... А защо се къпали?
Таралежко се замисли и каза:
— Не знам.
— Видяхте ли? — рече Костенурко. — Не ми помагате с елементарни неща, които ще се окажат решителни за след­ствието.
— Не знам защо са се къпали — повтори Таралежко. — Лично аз не се къпя.
— Да е оставил някакво писмо?
— Кой?
— Този Лиско.
— Той е съвсем малък. Не може да пише,
— Хм!... Допущате ли причини от любовен харак­тер?
— Лиско е само на тридесет дни.
— Щом е толкова малък, ще го открия.
— Следите му се губят до реката.
— Кой го е видял за последен път?
— Едно магаре.
— Какво магаре?
— Не го знаем добре. Пресели се в нашата гора.
— Да се арестува веднага!

Великият детектив смукна доволно дим от лулата си и допълни:

— Утре всичко ще бъде разкрито! Преди разсъмване искам да ми доведете това магаре. Смятайте, че с него ключът на загадката ще бъде в ръцете ми. Сега сте свободни!... Чакам ви с Магарето.
— Той е гениален! — извика Таралежко, когато тримата напуснаха каменната къща на Костенурко. — Какъв ум! А ние дори не помислихме, че похитителят е между нас.

Делегацията отново потъна в Тихата гора на път за Мецан. Той трябваше да подпише заповед за арестуването Магарето. Намериха го да седи умислен на камъка пред къ­щата си.

— Трябва да издадете заповед за арестуването на Ма­гарето! — рече бързо Таралежко. — Той е виновен за Лиско.
— Кой ви каза?
— Детективът Костенурко.
— Това не е лесно — отвърна Мецан. — Тихата гора не познава арестите. Трябва да се допитам до Съвета.
— Но Магарето не е жител на Тихата гора — каза Та­ралежко.
— Това е вярно, Таралежко. И все пак се срамувам да подпиша такава заповед.
— Костенурко е сигурен, че Магарето е похитител! — намеси се Кафявко.
— Той е чужденец между нас! — намеси се и Сивко.
— Всеки, който няма лоши мисли в главата си, може да живее спокойно в Тихата гора — отвърна Мецан.
— Но той е похитил Лиско!... Губим ценно време!... Ние трябва да изпълним желанието на детектива. Иначе как ще се води следствието?!

Мецан изчезна и донесе от дома си подписан от него лист. На листа пишеше:

— Не му знам името — каза той
— Нищо — Рече Таралежко — То е единственото магаре между вас.
Със заповедта в ръце тримата делегати намериха Магаре то до реката. То стоеше там с вирната нагоре глава.
— Какво правите тук? — запита остро Кафявко.
— Кой каквото прави, за себе си го прави! – отвърна Магарето
— И ние сме на това мнение — пошегува се Таралеж­ко. — Затова в името на законите на Тихата гора молим да ни последвате!  
— Ще ви последвам — съгласи се Магарето. — И без това се чувствувам самотно.
— Защо гледате небето? — запита внезапно Сивко.
— Размишлявах — рече охотно Магарето. — Питах се дали не може от Млечния път да се получава масло.
— Знаете ли да четете? — запита все тъй остро Кафявко.
— Да. Защо питате?
— Прочетете това! — Кафявко му показа заповедта на Мецан.
— Съгласен съм — за мен това е комплимент.
— Защо?
— Едва сега разбрах, че съм нещо.
— Тръгнете с нас!
— Щях да забравя — рече то. — Мога ли да знам как­во съм сторило?
— Ще узнаеш — усмихна се Сивко. — Костенурко ще ти каже.

Магарето подви опашка и спокойно тръгна пред Кафяв­ко. Тримата го поведоха направо към дома на Великия де­тектив.

PS. Между другото, искам да замеря с нещо тежко локализаторите на БДС клавиатурната подредба за Убунту, защото са ми сменили правилното и силно необходимо за българския дълго тире „—“ с недоразумението „–“.