Кой ще те пази утре?

Първите лястовички на промяната на ежедневния живот през 1989-1990 бяха новите медии и ликвидирането на вечния дефицит на някои масови стоки, например на пресния хляб.

Златни времена бяха това за вестниците – тиражите бяха гигантски по сегашните мерки, и хората отиваха на будката да си купят от всички вестници по един. А като парите започнаха да не стигат – тогава всеки купуваше по 1-2 вестника и после ги разменяше с приятели, които купуваха останалите.

Успешните вестници осигуриха мигновена власт, влияние и богатство на хората, които ги направиха. Сигурно не много хора помнят, че първият олигархичен клуб в България се казваше Г-13 голяма част от членовете му бяха вестникари.

Никой не можеше да си позволи да си прави майтап с „24 часа“ или с „Труд“  нито през 90-те, нито през първите 10 години на 21-ви век. Това беше мощен юмрук – едновременно законодателна, съдебна и изпълнителна медийна власт в едно.

Ето така Тошо Тошев си присвои правото да е съдник от последна инстанция на съвременната ни история със серията си автобиографични книги.

Накрая, водени от мисълта за по-високи приходи, по-ниски разходи и по-малко задръжки собствениците създадоха „България днес“.

Подобно нещо се случи с bTV – първата национална частна телевизия, когато се появи в България. На мястото на овехтелия държавен Ефир 2 (който, всъщност хич не беше зле) се появи телевизия, правена с много пари, с перфектна картина, млади и енергични водещи и скъпи студиа.

Аз лично помня как я зяпах по цяла вечер – като почна от новините, после продължавах с шоуто на Слави и накрая приключвах с кеча. През уикенда се будех с Иво Инджев и по-късно с Иван Бедров и не ставах, докато не изглеждах до край предаванията им.

Един от библиотечните ми рафтове до леглото още носи следите от домашни кеч демонстрации.

Имаме един много тъжен, но много точен глагол – „повярваха си“. Някои медии си повярваха, че не са само инструмент за установяване и разпространение на истината, а инструмент, с който може да се моделира реалността, т.е. инструмент на реалната власт и то власт неконтролируема и подмолна.

Колкото и да изглеждаше невероятно, колкото и непоклатими медийни авторитети да изглеждаха, тези медии постепенно изхарчиха капитала си под формата на доверие и се превърнаха в сянка на самите себе си, в една куха обвивка, черупка, в една празна марка, подпечатана със славно минало.

Между другото се сещам и за една партия, която мина по същия път.

(като Билбо, който носи твърде дълго пръстена и забеляза, че от него е останала само една тънка обвивка)

Любомир Павлов и Огнян Донев страдат в момента, а преди 10 години никой не би си позволил да се бъзика със собствениците на техните вестници. В момента вестниците-парцали (тук пресилвам, ама колко?) не представляват никаква защита и двамата ще си изсърбат горчивата чаша до дъно.

Павлов допълнително ще си глътне горчивото хапче за създаването на TV7.

В подобен процес в момента затъва и bTV, която една сутрин се събуди и откри, че може да разчита на много малко споделена любов. Засега твърди, че зрителят е виновен.



На 1 юни 2010 година, преди 2 години и малко, Красимир Гергов обяви че телевизията му действа на принципа на плод-зеленчука, който трябва винаги да дава качествен продукт на зрителя си.

Плод-зеленчукът  се опита да моделира реалността по своите си разбирания (предлагайки медийни краставици на краставичарите) и според своите си интереси – чрез ликвидирането на „Сеизмограф“ и „Отпечатъци“, чрез натиска върху „Господари на ефира“, чрез Блатечки, чрез „отразяването“ на Орлов мост, чрез „интервюто“ с Петко Цветков... И това са само акцентите от последните месеци. Преди това има и още.

Изведнъж ще се окаже, че и тази медия не може да предложи на собственика си повече защита от един плод-зеленчук. И краят може би ще е тъжен. Или безславен.

PS. Между другото, нямам нищо против да съществуват такива медии. В един нормален пазар сигурно има нужда и от такива. С този текст искам да кажа две неща – че някои хора си вкараха автогол, превръщайки медиите си в нещо, което не може да ги защити и че в крайна сметка, всеки ще заеме полагащото му се място в медийния и пазарния пейзаж.

И последно, как щях да забравя –  не самите медии те пазят, а благодарните зрители и читатели.