Обиколката на България, ден втори

Закъснявам с тоя текст цяло денонощие и нещо съм се начумерил. Който ме познава, знае колко обичам да обикалям из Гърция и как имам известни резерви към България.

Добре бе, бива ли такова отношение. Писна ми от хотели, които твърдят, че имат интернет по стаите, а всъщност нямат.

Едно време беше така с топлата вода. Помня, през 1998-ма ми се наложи да пътувам из Габровско и Ловечко по командировки. Бях новобранец, но едно нещо винаги проверявах по хотелите - има ли топла вода и парно. Спомням си как беше една кишава зима, аз бях на ръба на разболяването и имах нужда мигновено от един врял душ и сериозно сгряване. Влязох в големия балкантуристки хотел на центъра на Ловеч и попитах

„Имате ли топла вода и парно?“
„Имаме“
„Добре, дайте ми една стая“

Дадоха ми стая, метнах багажа и първата ми работа беше да вляза в банята и да пробвам водата. Водата беше хладка с лека, но стабилна тенденция към вледеняване. Слязох веднага долу.

„Казахте, че имате топла вода, а топла вода няма“
„Топла вода и парно има всеки ден от 5 до 8. И сутрин, и следобед“
„?!!!“

Вече предвидливо ми бяха взели парите.

Върнах се в стаята, мигновено си легнах и се завих с всички одеала. Не помогна. Когато дойде топлата вода, вече имах температура.

Защо ви занимавам с такива дълги уводи?

Защото имам сериозно чувство за дежа-вю, тоя път с интернета. Помните как в Гърция едната вечер нямах интернет и първо загубих часове да се мъча да се свържа а на другата сутрин, вместо да пия кафе, висях в задушната рецепция на компютъра.

Но да започна отначало.

След прекрасната вечер в Пловдив, когато посетих най-стилно обзаведеното заведение в града - „Даяна“ следваше не по-малко приятна сутрин. Имах на разположение целия апартамент на К, котарака, кафето, хладилника и прекрасен безжичен интернет.


Има безжичен интернет

Домакинът


Колата си е на мястото

Работата ми вървеше супер, отметнах много задачи, но някъде към 3 следобяд реших, че е време за туристическо-опознавателната програма. Реших да посетя тепето „Бунарджика“ – там където се намира паметника „Альоша“, за да видя какво се случва с поредния гранитен динозавър в България.

Очевидно, общината полага изключителни грижи за парка

Въпреки името му, нито една от многобройните чешми не функционира

Оказва се, че на върха има и паметник, посветен на Александър Втори и Освобождението на България. Това е много добра новина, Альошата може да бъде преместен в музей, а този паметник да остане, така обвиненията в русофобия ще се види колко са несъстоятелни.

Единственото чисто и поддържано място в целия парк е гранитният червен окупатор. Приоритети.
От върха се открива забележителна панорама във всички посоки.
Фордът е паркиран някъде около бялата сграда с високите колони. В Пловдив не е толкова жесток проблема с паркирането, колкото в София. Установявам, че бих могъл да спра и много по-близо до паметника – зад търговската гимназия, например.


Затова пък Левски, който не прилича много на себе си е долу, почти на нивото на улицата

Само в рамките на 2-3 преки виждам уникални визуални акценти:


Елитно облекло


Модерна, но позанемарена спирка

 Патриотично заведение

С патриотични цени.

Около 3 часа и половина ми отнема, за да стигна до Бургас. Няма много коли и пак не е особено бързо.  За да не закъснея твърде много понатискам газта в последната отсечка с магистралата - отсечката е гладка, няма коли и колата хвърчи със 150 без въобще да се усети.

Странно, че на тоя участък от магистралата няма нищо - нито заведения, нито бензиностанции. Спирам в Rompetrol чак в началото на града. Едва ли има петролна компания с по-грозно лого в целия свят.

Чувам се по телефона с М., която трябва да покаже къде се намира хостела, в който планирам да отседна.

Нямам резервация. Резервациите са за лузъри ;-) Шега, ей, шега! Обичам резервации. Не обичам да ги правя.

Успявам да се ориентирам много добре и спирам на около 100м от хостела, но не знам че съм там, и затова изчаквам М, която вдигам от вечеря на главната, за да ми помага. Много добър човек и не мрънка!

В хостела, обаче нещата не вървят съвсем по ноти. На рецепцията седи сериозно ъпгрейдвана блондинка (благодаря ви, доктор Енчев):

„Добър вечер“
„Добър вечер“
„Имате ли единични стаи“
„Имате ли резервация?“
„Не“
„Имаме двойни стаи по 56 лева на вечер“

За хостел?!

„Не, твърде ми е скъпо“

Цена в хостел колкото цена в хотел в Гърция на брега?! Тия хора се шегуват.

М. се сеща за друг хотел, не много далеч – „Престиж“.

Отиваме с Форда, аз междувременно ѝ демонстрирам чудесата на техниката - парктроника, запалването с бутона, автоматичното гасене и запалване на двигателя по кръстовищата, въртенето на фаровете по завои. М е впечатлена:

„Точно такава кола с такива екстри ми трябва!“

Хотел „Престиж“ е изпълнен в най-добрите традиции на 90-те – клаустрофобичен, леко евтини материали, фацетъчни прозорци. Имат места, цената е поносима. Имали обаче само стаи на 6-тия етаж. И какво от това?

„Интернет имате ли?“
„Тук долу има, по стаите има, но вие на шестия етаж нямате“

Много яко.

„Асансьор има, нали?“
„Асансьорът ходи до 4-тия етаж, после два етажа трябва да си носите багажа“
„Добре, добре“

Качвам се и откривам, че трябва да катеря едни тесни стръмни стълби като Рапунцел в кулата. Стаята е жестоко скосена, на практика само половината площ мога да се изправям.

 По тавана личат следите от черепите на предишните гости

 Ако човек пийне повечко, може би най-добре да нощува на 4-тия етаж.

 Добрата вечеря в „Тропикана“ ликвидира всякакви неприятни спомени от деня.

Изискват се големи усилия, за да се ползва този контейнер за рециклиране – първо трябва да познаеш какво има на картинките а след това да разбереш логиката.

Изводът от ден втори – не може човек едновременно да се опитва да работи и да разглежда. Времето не стига и за двете. Стига например, за придвижване и за работа, което далеч не е същото. Концепцията с работата от дистанция изисква поизглаждане. Вторият извод е, че без интернет няма мобилност.