Повелителят на мухите (за европейско развитие на България)

В началото на миналата седмица в кабинета на премиера се е провела среща, на която са присъствали премиерът Бойко Борисов, Симеон Дянков и председателят на парламент Цецка Цачева, научи OFFNews. На нея Борисов се е държал много остро с Дянков и го е обвинил за ниските доходи и жизнен стандарт на българите. (източник)

Отиде си поредният министър, сдъвкан и изплют от „благодетеля“ си. Отиде си поредният човек, който създаваше илюзията за европейско и рационално лице на управляващата партия.

Във Фейсбук ми задават въпрос, дали след 10 години ще има хора, които с умиление ще си спомнят за премиера Бойко Борисов?

Разбира се.

Виждате как има хора, които след повече от 20 години историческа дистанция с умиление си спомнят за много по–лоши хора от сегашния премиер, например за виновни за геноцид военопрестъпници, тъй че и Борисов със сигурност ще остане в историята с малки групички верни фенове, които на маса ще кълнат „заговорите“ срещу него, които са му попречили с желязна ръка да изпрати целия български народ в опасаната с магистрали и прободена с метро страна на средноевропейското щастие.

Десетки години ще продължават споровете за сегашния облик на София и за метростанциите – дали със самото си съществуване подсказват съществуването на самостоятелна, генно–съвършена българска цивилизация или пък наобратно – доказват дребнавостта на сегашните управляващи, които заради дребна момента изгода натовариха бъдещите поколения да плащат за нашите комплекси и компромиси.

Дали ще ми е жал, че Бойко Борисов си тръгва от властта, както изглежда в момента?

Не, няма да ми е жал. Греховете на премиера Борисов са толкова много и толкова тежки, че ще трябва повече от един реформатор да се помъчи с авгиевите обори на неговото наследство. За няколко евродепутата в повече Европейската народна партия призна за „свой човек“ сегашния български премиер и нанесе трудно възстановими щети върху имиджа на българската десница и върху десните идеи въобще.

Дали ми е съвестно, че съм „клатил лодката“ на това правителство? Не особено. Жертвал съм личните си политически амбиции да членувам в партии и да влизам във властта, за да мога да говоря това, което мисля, а не да се съобразявам с партийни позиции, за да не робувам на политическа целесъобразност или да участвам в някакъв политико–икономически–медиен картел, само за да поддържам имиджа си на „играч от отбора, който някой ден ще вземе властта и ще донесе благоденствие на всички, а дотогава да си трае“.

Няма как да направиш ляв и десен завой едновременно, колкото и да се стараеш. Двойнствеността на „идеологията“  и на същността на ГЕРБ, включваща тодорживковска носталгия и дясна политическа програма, юпита и мутромилиционери, смяната на позиции по време на отговорни кампании (АЕЦ „Белене“), желанието да се харесваш хем навън на всички, хем вътре в страната, няма как да не ти изиграе лоша шега.

Политиката е като икономиката – има си закони, които не трябва да не нарушават, а ако се нарушат, трябва да се плати за грешката.

„Трети път“ не съществува, както подсказва световния исторически опит. В крайна сметка, стъпка по стъпка, с нежелание и съвсем малко преди изборите ГЕРБ взе решение коя от двете му същности му е по–важна  и уволни другата – европейско–дясната или мутро–милиционерската? Оставям ви сами да се сетите.

Кой ще вземе властта и има ли алтернатива?

Не ме интересува има ли в момента алтернатива. Историческата необходимост (т.е. неволята) ще създаде такава алтернатива, ако трябва.

В момента, в който на 10–ти ноември 1989г. падна Тодор Живков, много от хората, чули изумени новината по радиото или телевизията, не подозираха, че те ще станат новите политици на прехода и ще трябва почти от нулата да построят алтернативата на 45–годишното комунистическо управление.

Тогава от червените среди се носеше вой на умряло за „кадрите“ на БКП, които трябвало да бъдат запазени, защото „неформалните групи“ (както управляващите наричаха скромно опозицията) нямали характера, опита, познанията и личностните качества да се справят.

Същите тези кадри на БКП, за които Тодор Живков насаме е давал оценка, че са 80% негодни за новото време.

А в момента България е в много по–добро положение отпреди. Нито сме в икономически колапс, както през 1990–та (макар че правителството на Борисов си поигра с огъня), нито пък липсват достатъчно подготвени хора, разбиращи от политика и икономика, които да се заемат с нещата, ако се наложи.

Задачата е само в тяхната мотивация и организиране, което е тривиална задача на фона на предизвикателствата от 1990–та или от 1997–ма година.

заглавието е препратка към тази книга