След това се присещам за чистите плажове с кристална вода на
Хърватско и Гърция. Градовете там напомнят Несебър по историческа
съдба, но не и по днешната си участ - за разлика от побратимите си,
Несебър изглежда като превзет от варвари, като оклепана с
нечистотии и забравена антична руина в центъра на ориенталски
пазар.
Защо ли наблюдаваме и други прилики с Африка? Един приятел
разказва, че Лагос в Нигерия е също на брега, но до най-близкия
поносим плаж имало около 4 часа път с кола. Следователно, като
плажен стрес Несебър е по-близо до Лагос, отколкото до Дубровник и
Кавала. Спомних си, как тази година сестра ми си спести последния
плаж и нервите около него, защото ходенето на плаж в доста наши
места на Черноморието не е почивка, а напрегнат труд.
На екрана се редуват морски сюжети. Като отломка от
корабокрушение, от морето стърчи Несебър, върху който като плъхове
са се скупчили оцелелите през кризи и катастрофи хазяи, кръчмари и
амбулантни търговци. Бунтовниците не искат да повярват, че е дошъл
и техния ред да понасят тежестта на живота в България и да видят
как изглежда дебелия край. Провлакът е блокиран от народна
барикада, а отбраната е пробита от полицията чрез обходен
затворнически щурм по море. Несебърската свобода, попфолк героиня с
изрусени къдри и почти голи гърди символизира съпротивата. Горящите
автомобилни гуми до хилядолетните крепостни стени и свалените
знамена допълват умопомрачителния постмодерен декор.
Това поведение не напомня на стопани, а на окупатори.
Животът наистина е най-добрият белетрист.
Историята не е от вчера. Предшестваха я гротеската на местните
избори в Несебър, дебеловратите момчета, които набучиха чадъри на
всеки квадратен метър по пясъка, постепенното прорасване на
бетонната джунгла в мегаполиса Равда – Св. Влас и ликвидирането на
бившия слънчевбрягски „император“ Димитър Янков, председател на
общинския съвет.
Разбирам местните. Жегнати са от това, че мечът на справедливостта
посегна към тях, а не сече първо най-големите и най-наглите, както
правителството обеща. Отвързаното куче на властта, вместо да погне
крадците, захапа първо техния апетитно заголен на плажа задник.
Доган уж проговори в Кочан, а вместо барбекюта във вилни зони, чак
на другия край на България започнаха да къртят пристройки. Затова
демосът е единен и изпълнен с праведен гняв, а „Андрешко“ наистина
е архетипът на отношенията между българина и държавата му.
Взорът от нийде надежда не види. Несебърлии едва ли ще усетят
съчувствие и подкрепа от тези, които сърбаха попарата на
гостоприемството им дълги години – бившите им клиенти. Този път ще
трябва да свият знамената и да изчакат търпеливо нашествията на
багерите, на инспекторите на Юнеско, на следващия сезон и дори на
следващите избори.
Защо обаче не виждам в списъка на защитниците на културното
наследство президента Първанов, който безпардонно, с цената на
международни скандали (като
този в Мексико), лобира за назначаването на Ирина Бокова като
генерален директор на Юнеско. В момента е застрашен най-големият
обект на Юнеско в България. а големият приятел на организацията
мълчи като риба. Може би, защото разбира културата така, както Иван
Славков разбира спорта, т.е. като касичка, в която разни балъци са
длъжни да му пускат монетки. Или просто специализира в ядрено-газов
патриотизъм.
Междувременно, пясъкът от Слънчев бряг ще
продължи да изчезва, вероятно докато богът на туризма и морето
окончателно погълне богохулното поселище. Може да се присъедините
към
Фейсбук групата, ако желаете.
Протестират жителите на вероятно най-богатата българска община и
очевидно, отговорът на този проблем не е пари.
Но каква е посоката? Какво трябва да правим?
Преди всичко трябва да си подредим приоритетите и да изберем между
култура, сергии и мешана скара, между стотинки и милиони. Между
утре и вчера. Да разделим илюзиите от реалността. Мутрите от
бизнеса. Да дадем окончателна оценка на сатрапията на Тодор Живков
и да го сложим в архива, а тези, които се възхищават от него, да
изпратим в политическа пенсия.
И отново да се явим на поправителен по демокрация
Много се надявам, че в момента наблюдавам признаци на събуждане на
здравия разум в България.
Трагичните развръзки в българския политически живот ни научиха поне
на един урок - политиката не е китайска играчка за еднократна
употреба. Да гласуваш за някой клоун, не означава само да смениш
канала на телевизията, а да промениш вектора на собствения си
живот.
Точно малките и слабите не трябва да обръщат гръб на закона, а
най-ревностно да бдят над него. Защото законът е тяхната най-добра
закрила. Колкото повече сила имаш, толкова по-малко ти трябва
закон. Хората с бързи и х хубави коли се дразнят на ограниченията
на скоростта.
Едно от големите цивилизационни завоевания е умението да се мисли в
три перспективи - крактосрочна, средносрочна и дългосрочна. Ако
поне за няколко дни човек преценява всичко, което прави по следния
начин – какво ми носи това действие сега, след 6 месеца и след 20
години, то той може да събуди сили, които да променят живота му
завинаги.
Едни хора без дългосрочна перспектива (славяните), се заселили на
Балканския полуостров преди 13-14 века, но нямали навика да си
строят къщи, нито пък да използват заварените антични сгради. Те си
копаели землянките направо в мозайките на пода.
„България на 1329 години, Несебър на 3000“ написали те на
транспарант от протестите в Несебър. И били прави.
А за какво им е притрябвало да излиза града от списъците на Юнеско?
Ами, за да си... клечат в него.
Публикувано във в-к „Седем“