С розова атака България се извини за 68-ма година, протестирайки за 69-ти път.

Ако не сте разбрали, онзи ден отново в България се случи историческо събитие. По принцип, сетивата ни много не са настроени към историчността на това което се случва с нас и то не получи необходимия отзвук по нашенските медии, вкарани вече в калъпа – протест 30 сек.– „контрапротест“ 30 сек. – „Спокойна нощ, драги зрители“.

Според някои лица – вандали боядисали паметник, и какво толкова, чудо голямо, вандалите да бъдат наказани и приключихме с въпроса.



Защо ли тогава този уж малозначителен вандалски акт беше отразен обилно от световните медии? Защо съветските другари подскачат нервно? Малко ли вандали боядисват какво ли не по света всяко денонощие? Защо точно нашите бронзови чучела пак са във фокуса?

Събитие е, защото отношението на България като общество към събитията от 1968г. не е много ясно, въпреки двете извинения през 1990-та и 1997-ма (обърнете внимание – кога и от кой). Събитие е, защото въпреки формалното си членство в ЕС и НАТО, България ценностно се люшка между хипнозата на мухлясалата съветска митология и модерните времена. И тази битка е забелязана дори във вестник „Дума, “, с чиято констатация, удивително, съм напълно съгласен:

„Днес у нас битката каква да бъде България продължава - особено ожесточено и сякаш за последно...“

(прочетете цялата статия, ако имате време –  поучителна е)

Естествено, вестникът си има рецепта каква да бъде България (с която категорично не съм съгласен), а именно, включена в –

„нов глобален съвременен проект за славянството, с който да се постигне всичко това, за което говорят големите и светли имена в историята.
Особено убедителен и перспективен е този за славянството и Източна Европа с център Русия, като един от центровете на ценностна алтернатива на съвременния свят в условията на кризата на цивилизацията на Запада.“

Като се има предвид, че сегашният външен министър е човек, който отбелязва 9–ти септември като празник и няма нищо против присъствието на дипломати с картончета от ДС във Външно министерство е ясно защо и „славянската“ идея е толкова напориста.

Още щом видях розовите фигури в профила на колегата Генов, ми стана ясно, че този път няма да се позабавляваме толкова време, колкото предния път със супергероите.

Тази испаноезична група си направи жива картина пред паметника, който отново изведнъж придоби туристически потенциал.

При сегашното правителство, което е реагира със свръхчувствителност само към интересите на Русия, розовият арт-протест просъществува по-малко от 24 часа.

Първите почистващи се появиха при паметника още към 18,30 часа


Полицаите, охраняващи паметника, нарочно се разположиха така че да не забелязват лекото напрежение между почистващи и снимащи


Но протестната вечер беше приготвила и спектакъл:


Розовият танк (пребоядисаният бял автобус с добавено едно оръдейно дуло) беше паркиран до палатковия лагер пред НС, очаквайки тура за овации.

 Неслучайно голяма част от протестиращите са в розово-цикламено-лилаво. Цветът е в знак на солидарност.

Появиха се и актуални агит-материали.

Шествието се придвижи до Парламента, където към него се включиха и танковите съединения на протеста.

Розовият танк първо щурмува парламента...



След това безпрепятствено мина покрай „Св. Александър Невски“,  и спря на бул.Янко Сакъзов, точно пред вратата на Словашкото посолство и странично до чешкото.



Дипломатите изглежда не бяха разбрали навреме за шествието, та нямаше кой да ни посрещне, а може би и не искаха да се забъркват в деликатната вътрешнополитическа ситуация.



Минута мълчание до чешкото и словашкото посолства.


След разходка по „Кракра“ и обратно по „Левски“ се случи най–интересното – розовият танк щурмува паметника на съветската армия, където се възсъедини с розовия си екипаж.




Накрая на полицаите не им издържаха нервите (или пък получиха заповед), та дойдоха и развалиха седенката, искайки личните карти на всички, които се катериха по паметника.


Записаха данните от личните карти на нарушителите, а през това време танкът отиде да превзема други висини.


Всичко завърши с експресното измиване на боята от организацията на Шаренкова (снимка noresharski.com).

Паметникът и „грижата“ за него са алегория на цялото сегашно управление, за традиционното ченгеджийско русофилство на някои среди у нас и за наслояванията в историческото ни съзнание.

Всъщност, паметникът се разпада, от него съвсем скоро са се откъртили цели плочи, които са можели да убият човек. За това на Шаренкова и на нейните господари не им дреме, не им дремеше и предния път, когато беше боядисан паметника, и тогава също падаха плочи, но от по-ниско. Те не се вълнуват от паметника КАТО ИСТОРИЯ, а само от паметника КАТО ПОЛИТИКА. И единствената им грижа, за която дават пари е – да се стараят чрез паметника да не се излъчват политически послания и ролята на съветската армия и СССР в българската история да не бъдат преразглеждани и осмисляни. Точка.



А историята?

„М*йната и на историята, оставете я да се разпада,“ казват шаренковци, „само не ни пипайте съветския мит, с който правим политика в момента.“

Не съм съгласен с Димо Господинов, че имаме нужда нещо да ни подсказва колко сме били унизени по времето на комунизма, че да си го пазим, като въже в къщата на обесения.

Всичко около нас носи следи от унижението ни – панелките, белокаменният комплекс Шератон–Президентство–Партиен Дом–Министерски съвет–ЦУМ, мъртвите села, рушащите се мегаломански монументи по цялата страна и т.н. Ще трябват целенасочени усилия на няколко български поколения и планини от пари за да бъдат ликвидирани унизителните белези,  „срама по челото, синилата от бича, следите от теглото“.

Но въпросът за този паметник наистина за момента е второстепенен въпрос преди оставката, освен ако на някой не му падне плоча на главата. Първостепенна е

ОСТАВКА!

-та и новите предсрочни избори.

Препоръчвам за четене:

Колегата Асен Генов поставя въпроса ребром: #ПСА: “България се извинява” заслужава подкрепа, не наказание!