Софийски подробности

Днес ми беше страшно уморителен ден, а всъщност не свърших кой знае какво.

По обяд трябваше да занеса едни книги на В.И., която живее в стар квартал, уплътняван сериозно от ново строителство.

Само че аз не бях запомнил точно адреса и когато пристигнах на мястото, не открих блока ѝ.

Докато се щурах между блоковете, заваля и дъжд.

Обаждам се на В.И.
– Къде си ти? – пита тя.
– На твойто кръстовище. Кой беше твоя блок? Не мога да го открия.
– Жълто-розов със синя дограма. Идваш до блока, трябва да го заобиколиш целия, влизаш от вътрешния двор. Входът е „Б“. Има два входа един до друг, а ти влизаш във входа, който е срещу тебе.

Ахаа. Значи това, което мислех за строеж, всъщност е блокът, който търся, а разкаляната алея е улицата с внушително име.

Заобикалям, но входовете са три. Ами сега? Влизам във вход „Б“. Натискам копчето на асансьора.

– Не работи. – ми съобщава младеж на ученическа възраст, който влиза след мене,  и се понася нагоре по стълбите с лекотата на планинско козле.

Тренировките му помагат.

Оххх. Пухтя нагоре. Такаа. Етаж 6, апартамент 18. Пред вратата съм. Трябва да е тук. Натискам звънеца. Нищо не се чува. Май не работи.

Пиша СМС „Пред ап. Б-18 съм.“ (За да не стане объркване, предпочитам текста). Пет минути няма никаква реакция и от апартамента не се чува никакъв шум... Хммм. Ами сега? Дали може да съм чул грешно (може да е било Б, аз да съм чул В?) Слизам.

Влизам във вход „В“. Вратата няма дръжка и е отворена. Тук асансьорът работи. Стигам до петия етаж. Тук обаче апартаментите са В-19 В-20 В-21... Слизам на долния етаж. Звъня на 18. Няма никой... Егати!

Телефонът ми звъни.
– Къде си? – се интересува В.И.
– Пред В-18.

(тя не ме разбира много добре)

– Къде си? Аз съм пред Б-18 и те няма.
– Ох. Б-18 ли? Сега идвам. Аз така и не разбрах „Б“ или „В“.
– Ще ти помахам от прозореца на стълбището да ме видиш.
– Окей. Окей.

Слизам с асансьора, вече порядъчно потен.

Такааа. Външната врата без дръжката е хлопната и може да се отвори само с ключ.

Пиша СМС:
„Заключен съм в  „В“ вход. Не мога да изляза.“
„Егати!“ е отговорът. „Звънни на някоя врата да ти отворят.“

Ако намеря нещо здраво, което да пъхна на мястото на дръжката в бравата може и да успея да си отворя.

Изсипвам чантата си на земята. Химикалки, тефтери, кутията с таблета, салфетки.

Я да видим химикалките.

Нямам подходящия размер.

Намирам пластмасова бъркалка за кафе. Пасва точно на диагонала на четвъртития отвор.

Изглежда крехка. Дали ще се счупи?

Пробвам.

Прас! Половината остана в бравата.

Опитвам се да извадя парчето. Не става. Ужасно упорито е застанало.

Щом е застанало упорито, мога да пробвам да пъхна някой ключ между пластмасовото парче и стената на дупката. Тъкмо пробвам с един от моите ключове и се появява спасение – госпожа с пазарска чанта стои пред входа и ме фиксира с най-подозрителния поглед, на който е способна.

– Какво правите там? – вика през вратата
– Опитвам се да изляза. – викам и целият вход кънти.
– А как влязохте?
– Обърках входа. Ще ми отключите ли?
– Какво пъхате в бравата? Утре пак ще трябва да я сменяме, ако я счупите.

Отключва, аз изскачам като тапа на свеж въздух и отново към „Б“.

Пет етажа нагоре.

Този път В.И. отваря.

Стоварвам се омаломощен на дивана.

– Ела, ела да ти покажа апартамента.

В друга ситуация сигурно бих любопитствал, особено за изгледа от огромната тераса.

Сега, ако може така, както си седя на дивана да разглеждам целия апартамент, ще е най-добре.

***

Малко визуални акценти от различни части на София в последните дни.

Миражъ. Народна механа, знамето на Априлското въстание. Мутренското винаги избива на показен патриотизъм.