Тънката граница на цивилизацията – „Варварите“ на Евгений Дайнов

• Как да оценим управлението на ГЕРБ от 2009г досега и по какви критерии да стане това? 
• Как можем да го вместим в цивилизационното движение на България към западния свят?
• Дали управлението на Бойко Борисов е аномалия или е израз на закономерности и дадености, присъщи на българското общество?
• Кои са най–спешните задачи пред българското общество, ако то пожелае да върви по демократичен път на развитие?

Това са въпросите, на които проф. Евгений Дайнов търси отговори в новата си книга „Варварите, Управлението на ГЕРБ (2009–2013г.)“, която беше представена в петък в „малкото НДК“.




Дайнов беше един от хората, които понесоха риска да инвестират усилия и авторитет, за да подкрепят ГЕРБ в първоначалния период на управлението им –

Свикнали да мерим политиците по програмните намерения, подкрепихме – и аз и политическата общност, в която живеех, свързана със Синята коалици;я – управлението, тъй като „по документи“ то бе решително продължение на реформаторската линия на Иван Костов от 1997–2001г.

Тогава обаче не знаехме, че за ГЕРБ написаните ангажименти нямат никакво значение. (стр. 35)

Както се досещате, текстът е изключително критичен към ГЕРБ, като поставя въпроса за отдаване на политическо доверие на ГЕРБ не просто като за традиционния избор на „най–малкото зло“ измежду няколко политически алтернативи, а като подкрепа за сила, противопоставяща се изобщо на демокрацията и цивилизационния избор на България.

Какво е ГЕРБ? 
Според Дайнов, ГЕРБ може да се мисли и оценява само в категориите „цивилизация – варварство“:

ГЕРБ не е партия... ГЕРБ е образувание отпреди политиката – отпреди да има разделение между леви и десни. Режимът изграден от ГЕРБ, не може да бъде схващан като ляв или десен. Той е атавистичен – ... отпреди разделението на властите. (стр 23)

Тоест, според автора, това е антицивилизационна сила, която постепенно ни освобождава от натрупванията на цивилизацията – от учтивостта в отношенията, през масовата култура, която се чалгизира и стига до изпразването от съдържание и разрушаването на институциите. Оттук и заглавието – „Варварите“.

Как ГЕРБ се вписва в българския исторически процес?
Появяването на ГЕРБ е закономерност, продължение и кулминация на процес, започнал още с идването на Симеон Сакскобургготски в България, твърди авторът.

След неимоверното усилие за собственото си озападняване, през втората половина на 90–те, българското общество се свлича назад, към все по–примитивни форми на осмисляне на себе си и на своите цели. Част от това свличане е склонността на народа да мисли политиката в митологични категории.  

През 2001–ва година народът избира да прати в запаса Командира (премиера Иван Костов) и Класната (председателя на парламента Екатерина Михайлова), идентифицирали се с усилието за превръщане на България в западна страна. На тяхно място народът избира „добрия цар“, който няма да ги командва като Командир, нито да ги наставлява като Класна, а просто ще ги „оправи“.  

 След разочарованието си от царя, народът залитна в посока „свинарят Ивайло“, роля поета през 2005–та година от Волен Сидеров.  

„Свинарят“ така и не поема властта и не се превръща в митична спасителна фигура. Затова тройната коалиция стартира с най–ниското доверие в историята и е толкова мразена в нейния край. В недоволството си срещу БСП, НДСВ и ДПС електоратът отново търси и този път намира – митологична фигура. След Командира, Класната, царя, сСвинаря идва ред – ни повече, ни по–малко – на Крали Марко, олицетворяван от Бойко Борисов. До края на мандата си Борисов ще остане в рамките на митологичното съзнание. (стр. 91).

Всеки от управниците след 2001г. има своята роля в разрушаването на институциите, продължава Дайнов – Въпреки че създава своя партия, Симеон унищожава партийната система в България, оставяйки я без партии от съвременен тип. Ахмед Доган и Волен Сидеров действат в партньорство, като първият легитимира мафиотските практики на „обръчите от фирми“ и купуването на гласове в политиката като нещо нормално, логично и европейско, а вторият разрушава публичното говорене и езика, вкарвайки в оборот лозунги като „Турците – в Турция, циганите на Сатурн!“, поемайки ангажимент да не допуска „турци, цигани, евреи, педерасти и не–българи“ във властта и желаейки България да не влиза в ЕС, но да се сближи с Русия.

Особено зловреден е режимът на Тройната коалиция, който може да се опише като путинизация или превземане и деформиране на институциите от свързан с Русия мафиотизиран елит:

България решително тръгва към Русия и се отдалечава от Запада. Бягството от статута „нормална западна страна“ води и до преформулиране на вътрешнополитическата ситуация в категориите, прилягащи повече на подхода „обръчи“ и „порции“, отколкото на общото благо. Дори Министерският съвет не действа като екип, решаващ общи задачи, а като тържище, на което всеки министър търси (и намира) подкрепа на своите намерения, стига да не пречи на останалите да правят същото. (стр 86)

 България започва да губи суверенитет, тъй като не умее да отстоява националаните си интереси и да брани националната си сигурност. Предвождани от тогавашния президент Георги Първанов, сборище от монополисти и национални предатели преврщат България в „троянски кон на Русия в Европа“. Междувременно и националният дух е отслабен от алчността, пошлостта и простотията, които извират от т.нар. елит. Започва златната епоха на онази мерзка вакханалия от разпищоленост, разгул и дебелащина, която наричаме „чалга“  (стр. 250)

Каква е ролята на ЕС и Запада в случващото се?
Двойнствена. От една страна, Западът предоставя на България цивилизационния модел, към който страната трябва да се стреми – да стане „нормална западна страна“, а от друга – самият Запад (най–вече ЕС) е в тежка институционална криза, чиито рикошети удрят болезнено и у нас.

Първо, западните страни са слепи към три гигантски дефицита у нас, без които не е възможна съвременна цивилизация:

• върховенството на закона;
• конституционния либерализъм (ограничаване и разпръскване на властта в обществото, а не концентрацията ѝ в едни ръце);
• гражданското общество.

Това са неща, съществуващи от векове на Запад и поради това – подразбиращи се. Все още е много е трудно да се възприеме, че в Източна Европа са били сведени до нула по времето на комунистическото управление и след 90-та година трябва да се градят наново.

Вторият проблем е по–голям и това въобще поставя под въпрос целия ЕС в сегашния му вид:

По дефиниция такива неща не могат да се случват в ЕС. Но, оказва се – могат. Има следователно нещо, което великите политици и големите мислители на проекта „Европейски съюз“ не са забелязали и което подкопава самите основания на този проект. (стр. 42)

Аз бих добавил и трети проблем – осиновяването на българските партии от европейските „шапки“ консервира българския партиен картел, като на практика монополизира отношенията вътре във всяко европейско семейство. Така ЕНП подкрепя безрезервно ГЕРБ, ПЕС – БСП, на „Зелените“ се извиват от европейско ниво ръцете да си сътрудничат с компрометираната партийка на Ал. Каракачанов, а на европейските либерали им се налага да гледат като в театър опита за атентат срещу идейния им „брат“ Ахмед Доган. Тоест, вместо идейна общност, базирана на споделени ценности и принципно сътрудничество, получаваме политически картел, налаган със здрава ръка от Брюксел.

Разпищолването на олигархията и слабостта на институциите
Разбира се, направен е преглед на най–големите и най–шумните скандали, съпровождали ГЕРБ по време на управлението им – калинките без дипломи, скандалите в съда – Мирослава Тодорова и Владимира Янева, пиарките с апартаментите и т.н и т.н.

Къде ще свърши всичко това?

Тъй като бунтът няма лесно политическо решение, а и носи в себе си културна революция срещу мерзостта и диващината, трупана с поколения, той няма да свърши скоро. Ще минат години, преди „интересните времена“ да се подредят в „нормална западна страна“ (стр. 248)

Излизането от катастрофата ГЕРБ лежи само в една посока: властта в България да бъде (ре)конструирана по начин, който да я насочи към общото благо и да я постави  под контрола на ефективно представените в нея граждани. Иде реч за цялостна реконструкция, защото към момента на падането на правителството на Борисов, властта е елементарна силова групировка, обслужваща себе си и своите приятели 

(стр. 253)

Да се чете ли?
Определено трябва да се чете и горещо я препоръчвам на хората, които смятат да гласуват за ГЕРБ, смятайки че така спират комунистическата напаст и подпомагат интеграцията на България в развития свят. Не мисля да ги разубеждавам, о, не. Просто ми се иска да осъзнаят каква точно отговорност поемат, пускайки бюлетината в урната.

Има ли недостатъци?
Разбира се, има. Личи си, че текстът е писан в надпревара с времето. Отново таймингът изигра лоша шега на Дайнов – той е искал да приключи книгата доста преди изборите, но предсрочните избори я поставиха в разгара на предизборната кампания, натоварвайки я със значения, които авторът съзнателно се е опитвал да избегне.

Забелязах проблеми със запетайките, едно повторение на пасаж, както и един не много коректен цитат – това са дреболии на фона на цялостния труд, който е хвърлен в осмисляне и интерпретиране на ставащото, в такива сгъстени срокове.

Допълнителни материали
Интервюто, във формата на Гневните, където дискутирахме заедно с Владо Йончев от Офнюз и където Дайнов казва месеца, в който Борисов окончателно се отказва да прави каквито и да е реформи;

За мотивацията около написването на книгата (интервю в Offnews.bg):