България е на кръстопът. Изборът е ясен

Българите сме на кръстопът. Разпадът на нашето общо-живеене ни изправя пред избора да повикаме някой като Путин, който да спре раздорите, или ние сами да ги спрем, като на избори подкрепяме разумни и образовани политици.

Според големия философ Карл Попър демокрацията има едно основно преимущество: че властта се сменя "без жестокости". Всъщност демокрацията има поне още едно важно преимущество пред всички алтернативи: че когато някоя обществена група прекали с радикализма, мине мярата, цялата система се преподрежда около по-умерени ценности и подходи. За разлика от недемократичните режими, които стават все по-крайни, щом веднъж стигнат до определена точка на радикализация.

Преобръщане на политическите настроения в глобален мащаб

В последните години чрез подобна преподредба се спасиха страни като Хърватия, Словения, Полша и дори, в някаква степен, Турция и Италия. В два последователни вота за Европарламент десните радикали не успяха да вземат властта, както очакваха. В последните седмици този процес се засили - до степен да започне да преобръща политическите настроения в глобален мащаб.

Имам предвид, разбира се, станалото на изборите във Великобритания и във Франция и, най-вече, ставащото в момента в САЩ.

Във Франция президентът Макрон успя да убеди своите сънародници, че е дошло времето да се гласува масово, за да бъде прекършен възходът на крайната десница, станал видим по време на последните избори за Европарламент. В защита на демократичната френска Република излязоха 67 процента от избирателите, в сравнение с 47 на сто през 2022 година. Подобно масирано гласуване не е виждано във Франция от историческите президентски избори през 1981 г., спечелени от впоследствие станалия легендарен социалист Франсоа Митеран. Тазгодишните парламентарни избори, вместо да подпечатат продължаващия триумф на крайната пропутинска десница, дадоха като резултат победа на широк ляв фронт и запазване на силни позиции на макронисткия център и на традиционната републиканска десница. Крайните леви и десни радикали, макар участващи в съответните коалиции, се оказаха в кьошетата на голямата политика. А центристът Макрон внезапно се оказа най-прозорливият френски политик, бързо настигащ мащабите на свои велики предшественици като вече споменатия Митеран или Шарл дьо Гол.

Британският електорат пресрещна поредицата от безпомощни и все по-радикални консервативни правителства с невиждано от десетилетия мнозинство на Лейбъристката партия. Партията победителка е ръководена от лидер, който е много по-умерен и сговорчив както от своя предшественик Джереми Корбин, така и от водещите лица на Консервативната партия. Британците бяха привлечени именно от тази умереност, осигуряваща на Стармър подкрепата на широко ветрило от избиратели вляво, вдясно и в центъра. Изморени от години безплодно противопоставяне, британците гласуваха за програма, която бе много по-близо до тази на консерватора Едуард Хийт от 1970 г., отколкото до която и да е от по-радикалните лейбъристки програми след това. Още в първите дни на своето управление Стармър започна да прилага политики, насочени към преодоляване на изострените противоречия в британското общество, включително по темата "Европейски съюз". Оттатък политическата барикада, Консервативната партия също внезапно "омекна", замествайки своята доскоро радикална и противопоставяща реторика с умерено и приобщително говорене, нечувано от поне две десетилетия.

И френското, и британското общество изоставиха своите радикални, крамолни и вечно в лошо настроение политици, за да поставят на власт фигури, много по-плътно отговарящи на характера на самата либерална демокрация: хора незлобливи, но решителни; сговорчиви, но с отчетливи убеждения; миролюбиви, но ясно осъзнаващи необходимостта светът на демокрацията да умее да се отбранява с твърда сила срещу своите врагове.

Тия дни, съдейки по реакциите в и около Демократическата партия, подобен процес тръгна и в САЩ. Оттеглянето на Джо Байдън от президентската надпревара, както и назоваването на Камала Харис като негов наследник в това състезание, доведе до еуфория, невиждана сред американците от времето на ранния Барак Обама. Ентусиазмът, особено в политиката, винаги привлича. И привлича особено тогава, когато в предходния период политиката е била доминирана от свадливост, злословие, крясъци, разделения и омраза.

Този нов американски ентусиазъм тепърва набира скорост; той ще продължи да се разраства и ще помогне на усмихнатата 59-годишна Харис да помете на изборите свадливия 78-годишен Доналд Тръмп. Целият свят ще си отдъхне, тъй като такъв резултат ще възстанови ролята на САЩ като стожер на сигурността и надежда на демократичните хора в целия свят.

Преди да удари часът на диктатора

Хората са така устроени, че непрекъснато спорят помежду си. Затова сме измислили демократичната политика: за да можем да спорим по правила (без да се колим, например) с цел накрая да стигнем до общо разбиране за пътя напред. Но хората са също така устроени да живеят заедно: ние сме групови животни. Превръщането на споровете в безмилостни битки води до радикализация, а тя на свой ред - до разпадане на възможността да живеем заедно. На някакъв етап на подобен разпад, ако му бъде позволено да напредва безпрепятствено, хората стигат до искането някой да дойде, да вземе цялата власт и да укроти нещата. Така се раждат диктатурите. Там обаче, където демокрацията е с по-дълбоки корени, хората се събират и решават да възстановят общо-живеенето, преди да е ударил часът на диктатора.

Наблюдаваме точно това във Франция, Великобритания и САЩ - в страните, родили и оформили съвременната политика и икономика и изобщо съвременността като такава. Тази тяхна роля гарантира, че процесите, започнали у тях, ще се разпространят по цялото земно кълбо. Наличните диктатори ще се снишат, а доста мераклии за диктатори няма да посегнат към властта. Другаде уморените от дълго противопоставяне и омраза общества ще намерят в себе си силите да направят като французите, британците и американците.

Българите сме точно на този кръстопът. Продължаващото противопоставяне и разпадът на общо-живеенето, подплатено с омраза към съвременния свят и възход на антидемократичните настроения, ни поставя пред избора - да повикаме някой като Путин, който да спре раздорите; или самите ние да спрем раздорите, като на изборите подкрепяме с огромни мнозинства разумни, образовани, уважителни и сговорчиви политици.

Евгений Дайнов, Дойче веле