Георги Раковски - идеологът на Българското възраждане

Началото на организираното националноосвободително движение през 50-60-те години на XIX век е свързано с името и делото на Георги Стойков Раковски.

Раковски е роден на 2 април 1821 г. в град Котел – селище с будно национално съзнание, дало на Българското възраждане плеяда дейци и мислители. В политическата дейност на Раковски се очертават два периода – първият от 1841 г. до Кримската война (1853 – 1856 г.), и вторият – след войната до неговата смърт през 1867 г.

През първия период Раковски няма ясно изразени възгледи относно българското освободително движение. Това е времето на бурно и противоречиво формиране на бъдещия водач на революцията. Израснал в Котел, учил при Р. Попович в Карлово, след това в Цариград, участвал в Браилските бунтове, ненадейно отпътувал за Франция, намесил се после в разприте между котленските еснафи и чорбаджии (на страната на еснафите), прекарал няколко тежки години в цариградските зандани, постигнал след това положението на крупен търговец, участвал в борбите на българите през 40-те години в Цариград за самостоятелна българска църква, направил опит да организира по време на Кримската война въстание в България, Раковски изживява през младостта неспокоен път, натрупва огромен житейски опит и големи за времето си познания. През този период той определя завинаги своята жизнена позиция на патриот и революционер.

След Кримската война Раковски вече е напълно убеден, че българското освобождение ще премине "през пресата и сабята". През 1855 г. той напуска Котел, престоява близо година във Влашко и през Белград се озовава в Нови Сад (Австро-Унгария). Тук със съдействието на сръбския публицист д-р Д. Медакович започва да издава в. "Българска дневница", а през 1857 г. отпечатва и революционната си поема "Горски пътник".

Изгонен от австрийските власти, през 1858 г. Раковски се озовава в Одеса, където престоява до януари 1860 г. Тук той желае да се заеме с публицистика, но среща пречки от царската цензура и затова се отдава на исторически, езиковедски и етнографски изследвания. През 1858 г. Раковски се заема да обобщи своя опит на революционер, като разработва първия си план за освобождението на България. "Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият" - заявява вече опитният революционер и мислител. В този план Раковски обосновава своята идея за общо българско въстание, в което трябва да участва целият народ – богатите с парите, учените със своите трудове и всички народни синове с цената на своя живот. Тази идея става основно ядро на националнореволюционната идеология, политика и стратегия. Общото народно въстание според Раковски трябва да се организира от единен център, да бъде съчетано с освободителните борби на другите балкански народи, да си осигури подкрепата на Великите сили.

Достигнал до тези първи догадки, широко осведомен за положението в Турция и за политиката на Великите сили в Югоизточна Европа, през 1860 г. Раковски заминава за Белград, за да се заеме с подготовката на бъдещата революция. В Белград през 1860-1861 г. той издава подготвените в Русия книги и започва да печата своя знаменит вестник "Дунавски лебед", който бързо се превръща в общонационална трибуна. Чрез своите кореспонденти Раковски поддържа връзки с всички части на българската земя, с емиграцията от Цариград, Влашко, Русия и Австрия. Той печата стотици дописки върху българския живот, разработва проблемите на църковно-националното движение и международните аспекти на българския въпрос, увещава, подтиква, съветва и организира дейците на българското освободително дело.

В началото на 60-те години на XIX век у Раковски все повече съзрява идеята за радикални въоръжени действия с оглед освобождението на България. Обстановката му предлага благоприятни възможности и той веднага се заема да осъществи своите намерения.

През 1861 г. между Сърбия и Турция назрява военен конфликт. Раковски преценява, че трябва да използва този конфликт и разработва нов план за освобождението на България. Планът предвижда да се организира въоръжено въстание. Вътре в страната духовете да бъдат подготвени от революционни комитети.

Начело на въоръженото въстание Раковски предвиждал да застане "Привременното българско началство", устава на което той разработил през 1862 г. В хода на въстанието българското началство, ръководено от самия Раковски, трябвало да придобие функции на революционно правителство, действащо координирано със сръбските власти.

В духа на своите начертания Раковски отправя апел към революционната младеж в България. На неговия призив се отзовават близо 600 млади българи, между които Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Войвода, Стефан Караджа, Васил Левски, Иван Кършовски. Използвайки този наплив от бунтовен елемент в Белград, с разрешението на сръбското правителство Раковски образува през 1862 г. Първата българска легия. Така било формирано бойното ядро на бъдещата освободителна армия, усилено подготвяна от Раковски и от сръбски офицери за предстоящия бой с Турция. Обаче по решение на конференцията в Калинджи Сърбия била принудена да спре започналите действия, да оттегли войските си и да разпусне чуждите военни формации. Така българската легия, която трябвало да даде сигнала за българското въстание, е разтурена.

Белградските събития през 1861-1862 г. послужват като урок за Раковски. Той разбира късогледството на ограничения национализъм, който разделя балканските народи пред лицето на общия им противник и интригите на Великите сили, но не се отказва от своите идеи за балкански или християнски съюз срещу Османската империя, тъй като схваща, че самостоятелно въоръжено въстание на българите през този период още е невъзможно.

С цел обединяване на балканските народи през пролетта на 1863 г. се озовава в Атина, където прави усилия да спечели гръцките власти за създаване на общ християнски съюз срещу Турция. Но неговата мисия, срещнала отново съпротивата на балканския национализъм, не успяла.

Върнал се в Белград, Раковски премисля историческия опит на освободителното дело и като стига до извода, че балканският национализъм е непреодолима преграда срещу мечтания от него освободителен съюз, напуска завинаги Белград. През есента на 1863 г. той се установява във Влашко, където остава до края на живота си (на няколко пъти пребивава за кратко в Русия).

Към 1865 г. назрява у него мисълта, че българското освобождение може да разчита само на собствени сили. И затова посвещава остатъка от своя живот за работа сред многобройната българска емиграция. Главната му грижа през този период е да създаде българска революционна армия, която да излезе в открит бой срещу Турция.

По този начин Раковски изтъква на преден план самостоятелното революционно действие вместо комбинираните усилия на балканските страни. В края на живота си той стига до идеята за самостоятелност и независимост на българската революция. Но тези негови прозрения остават като завет за бъдещите дейци, тъй като през 1867 г., прояден от туберкулоза, той умира.

Раковски е изключително явление в българската национална история. Неговата разностранна и талантлива дейност като идеолог, стратег и организатор на националната революция, като пламенен публицист, като фолклорист, историк, поет и писател, неговата кипяща енергия в една велика епоха са го запазили в националното съзнание като символ на възраждащия се български дух.