Никога вече роби! Народът скочи, както някога под лъвското знаме на Петър и Асен, да съсипе своите угнетители

"Прасна най-сетне под влиянието на магическото слово "Свобода или смърт" и последният железен обръч, който стягаше силната снага на поробения български народ! И ето той скочи на млади, здрави крака, както някога под лъвовото знаме на Петра и Асеня, за да съсипе своите угнетители. И от тоя черен и подземен свят, на който беше заприличало нашето отечество, да създаде нов свят, чуден свят, на чийто хоризонт да възлезе също така златното слънце на свободата и на благоденствието, както то възлиза и озарява със своите зари толкова много други земи, толкова много други народи!".

Тези думи прочитат в Браила българските патриоти, когато разтварят страниците на вестник "Възраждане".

От оцелелите 25 броя на "Възраждане" лъха истински революционен ентусиазъм, който обхваща редиците на българската общност отвъд границата.

Думите от уводната статия достигат до мнозина и най-добре говорят за патриотичната вълна, завладяла българите в дните на Априлското въстание.

От издания като "Възраждане" разбираме каква огромна роля играе емиграцията по онова време – да оказва материална помощ на въстаниците, да се поддържа морално идеята за революцията, да се създаде българска пропаганда, да се отстояват българските интереси пред чуждите правителства и народи.

В Болград, за върховния момент на Освободителната война – Въстанието, вестник "Български глас", в духа на вече написаното в останалите революционни издания "Свобода", "Независимост", "Дума" и "Знаме", заявява: "Свещеният глас на българина изговаря всеки час, всяка минута: свобода, свобода, свобода".

От важния труд за историята на българската журналистика на Георги Боршуков разбираме, че още тогава тя – журналистиката, издига глас против политиката на примирение на екзархията, против чорбаджиите, по въпросите за литературата, вътрешната, външната политика.

Навярно за някои, тези редове по особен начин контрастират с отношението на огромна част от съвременната емиграция към родината и нейните проблеми, но и на журналистиката към морала и проблемите на българския народ. Народ! А не нация!

Журналисти и учени, историци и културни дейци и твърде често – много политици, употребяват темата за Априлското въстание. За жертвите, за кървавото потушаване на Априлското въстание, е писано много и не винаги обективно, но в повечето случаи с чувство на патриотизъм. Онова, което следва след всяка революция обаче, е обобщено най-добре в една от заключителни глави на уникалната книга на Димитър Страшимиров – първото задълбочено изследване и опит за обективен прочит на Априлското въстание. Тя носи тъжното заглавие "Пепелища", но нейният дълбок смисъл, е не в това да броим жертвите след въстанието, не да сравняваме печалбата със загубата.

"Убеден съм, че пълното описание на ужасите, които увенчаха нашето въстание – това е дело само на художеството; освен туй, подобно описание ще образува страница в историята на турското варварство, ала не и в историята на нашето въстание... Но трябва все пак да отбележим, че нашето въстание има изключителна съдба: то беше, само по себе си, открай до край, несполучливо, а сполучи напълно онова, за което беше избухнало. Тука именно пепелищата изкачат като най-важен фактор: това трябва да се помни. Турците, като господари в своята държава, трябваше със сила и с кръв да потъпчат въоръженото съпротивление срещу приетия ред в страната: трябваше да смачкат въстанието. Но те не направиха това, което е право от всяко държавно гледище, не спряха там, където трябва, а отидоха и по-далече. След като бунтът беше смазан, турските пълчища, насъскани от своя вроден фанатизъм, нахвърлиха се върху мирното население, върху жени, деца и старци и в кръв потопиха цялата страна. Тогава именно – когато след като гласът на държавното право спираше, заговори езикът на човешкото право... Целият свят видя звяра и скочи да спаси жертвата", обобщава Страшимиров в едно от най-добрите описания на случилото се по нашите земи през 1876 година, Април.

Нещо повече, Страшимиров се спира върху политическите обстоятелства, които довеждат до въстанието и за които сама голяма вина има Турската империя - "тя си остана владичество на победени и поробени, такава си остава и до днес. Нейната сграда се издига върху два елемента, строго разграничени един от друг: господари и роби. За общо гражданско право, достояние на всекиго, не може да се мисли...".

Като се опрем на думите на историка вече можем спокойно да изпратим всички лъжи за османското присъствие, съжителство и прочие удобни, смекчаващи вината за зверствата на турците, там, където им е мястото – в небитието. Съжителство между обикновени българи и турци по онова време може и да е имало, но отъждествяването на термина до нивото, на което Империята се отнася към българите, говори за некомптентност, непознаване на историята, удобно премълчаване и най-вече – осъзната, умишлено лансирана и периодично предлагана на съвременния българин лъжа.

Димитър Страшимиров имаше такава визия за историята на българите – че тя е капризна и има своя собствена логика. Но въпреки това е оправдала апостолите от 1876 година.

Тогава, както и така, великите сили от Запад гледат своите собствени интереси и нерядко пренебрегват българските позиции по много въпроси, където гласът ни трябва да бъде чут.

Може би заради това думите на Страшимиров звучат актуално и днес: "Ала ние единствените, ние сами знаем своите си грехове – ние сме, които ще оценим черните страни на миналото, защото чувстваме в душата си безизходното, онова положение, в което са се намирали нашите бащи и носим нравствена отговорност".