С подадена ръка може да стигнеш и върха

За втора поред година деца от социалния център в село Дълбок дол имат една възможност – да изкачат връх. Конкретно връх Васильов в Троянския Балкан.

Екскурзията за тези 14-15 деца обаче е нещо много повече. Тъй като преходът, възможността да погледнат към дивите чукари отвисоко е изкачване на техните възможности. И възможност да повярват, че могат.

За тази група деца всъщност не е лесно да се говори. Още по-трудно е обаче да се мълчи. Заради физическите им недъзи, заради менталните им затруднения, заради може би много други причини, такива деца остават встрани от обществото, без дом, а понякога и без ръка протегната за помощ – за подкрепа или просто, за да бъдат изтеглени на връх Васильов.

И ако това не се е случило при родители, в семейство, върхът вече е изкачен и то с нещо изключително – с подадена ръка, приятелска.

Френската лекарка Люсил Колмиш и фондация "Аутуърд Баунд" работят вече втора година по проекта "Включи се и ти".

Целта е да се даде възможност на деца и младежи с двигателни увреждания и ментални проблеми да участват в преходи в планината, да общуват с нови хора и да развият уменията си за работа в екип.

Така на 10-ти август започва пътешествието. Всъщност приключението стартира още по-рано - с подготовката на самите деца. Градината на центъра "Къща на игрите" в Дълбок дол отваря вратите си за още деца – от Златица, Пирдоп и София.

Там, в продължение на 3-4 дни, се организират подготвителни упражнения за юношите. Те играят на двора, тренират, изкачват се по въжена стълба. Всички в първия момент са стреснати и отхвърлят дори и мисълта, че биха могли да се изкачат по въжетата. Но с много окуражаване всички успяват – от първото "не мога" или "страх ме е" до последното препятствие има много крачки, но последната е увенчана с успех. И лицата на децата греят, повярвали в собствените си възможности.

Всички игри и занимания имат за цел не толкова да укрепят мускулатурата, а вярата в собствените сили. И също така да дадат мисловния импулс "напред и нагоре", необходим за изкачване на планински и душевни върхове.

И екскурзията е факт - изкачването от Шипково до връх Васильов. Екип от около 20 доброволци в буквалния смисъл на думата подава не една, а две ръце, за да се достигне до целта.

Те сглобяват специалните високо проходими колички, на които като в "трон" се настаняват децата и юношите с увреждания. Треньорите премятат колела, тръби, винтове, кормила... количката стъпва "на краката си" и планинарят заема своето място като шерп.

Отделно има и носачи на целия багаж. Тяхната физическа сила и здравина е необходима дори и не толкова за преодоляване препятствията, а за да могат децата да изкачат поредното стъпало в живота си. А от това по-голям успех няма – тъй като тези хора са дошли тук, за да бъдат шерпи.

Нина, една от участниците в екипа, споделя: "Доброволческият дух няма възраст и националност. За мен това е нормален, естествен порив – вътрешна потребност да бъдеш полезен. Най-голямата награда на доброволеца е да види щастливия блясък в очите на хората, за които работи."

Александър за втори път участва в похода на децата и младежите от Дълбок дол. Той е един от онези, които на собствениците си ръце е изнесъл някое от децата в специалните колички до връх Васильов.

С Александър се срещаме пред лявото лъвче на Съдебната палата.

Надвечер и след работно време, тъй като той работи като административен и бизнес сътрудник във френска фирма в София. Подчертава обаче за себе си, че не работата му го представлява, тъй като всъщност обича да пътешества, да ходи по планини и да снима. Фотографията е негово хоби, но: "Не пътувам, за да снимам, обичам да пътувам и да снимам." И една от мечтите му е фотографията да не му бъде само хоби.

За първи път се сблъскал с идеята да стане доброволец преди две години и то съвсем случайно. В близост до Народния театър "Иван Вазов" в столицата по време на открита демонстрация разгледал количките и помощните средства за лица с увреждания. Точно тези, които се използват по време на похода.

Заговорил се с организаторите на изложението и разбрал, че се набират доброволци. И всеки един може да се включи в някоя група. Така: "Оставих си данните, тъй като реших, че не е лошо да помогна на някой да се почувства по-добре." И по-късно организаторите му се обадили.

От първия път, когато е бил доброволец, Александър остава с противоречиви впечатления. Първоначалната му представа е, че работата е само да бута количката, но това се оказва само малка част от цялото мероприятие. Александър участва в различните игри с децата и младежите, в тяхната подготовка за планинарския поход, разговаря с тях, помага им.

Той разказва, че в началото е определено изненадан, защото никога не е общувал с хора с ментални проблеми – случаи, в които човек трябва да бъде изключително внимателен. "Всъщност, това е много отговорно, защото те са много чувствителни и трябва да се внимава. И аз нямам опит. Нямах дори и идеята как трябва да се държа", споделя Александър. Според него би било добре да има и предварителна подготовка в такава посока за доброволците.

Проблемът остава обаче само за началото. А изпитанието и от Александър е преодоляно, защото самият той е удовлетворен - "Мисля, че се справих и то добре." Затова следва и втори път – следващата година той приема отново поканата, вече по-уверен и с радост, тъй като: "Отидох да се видя с приятели."

Александър обяснява, че макар и трудно в началото, постепенно се е адаптирал и е открил очарованието на това общуване. Като свой мотив изтъква удовлетворението от това да бъде полезен в комуникацията, в това да се отпуснат тези деца и младежи, да се увеличи доверието им към останалите. Уверен, че на тях трябва да се даде възможност да се включат пълноценно в обществото.

На въпрос какво е основното, което е научил през тези две екскурзии на духа Александър се затруднява да отговори. Както казва - "научил е много нови неща". Допълва обаче като важно това, че е разбрал, че тези деца и младежи имат огромен потенциал.

"Винаги съм знаел, че има параолимпийски игри, но това е някак далеч от теб."

Сега и самият Александър е различен, защото е играл, общувал е и се е смял с младежите с увреждания. Играл е на тенис на маса, на тенис на корт и знае - те не играят по-зле, дори някой от тях играят по-добре от него.

За своите колеги-шерпи и също доброволци Александър няма представа как и по какви линии са се включили. Той не е член на никаква организация, няма познанства в тази сфера. В групата доброволци има различни хора, включително и скаути от Франция. "Имаше много свестни хора, които знаят какво правят, къде са дошли и с какво ще се занимават. Имаше и други, които не знаеха, но пък имаха огромен дух и нещата се случваха, заради огромното им желание."

Месец след втората си екскурзия като доброволец Александър казва, че почти сигурно ще се включи и трети, и четвърти път: "Бих се включил там, където ще се чувствам полезен при първа възможност."

Готови да направят това са вече и други хора около него.

На въпроса, а има ли достатъчно приятели Александър отговаря светкавично: "Приятелите винаги трябва да са повече."